автор: pavlinag

Ама какво им става на моите съученици! Те забравят, че толкова дълго прекъснахме всяка нишка. И спомените забравихме от онова време, в което се правеха само черно-белите снимки, а цветните бяха разкош! Да не говорим, че нямаше камери!
И сега изведнъж... Носталгия ги обзема! Искат с ножицата да срежат едно двайсеттина години, в които се оженихме и разведохме, обикнахме и погребахме, родихме децата си или пък останахме сам-сами през цялото време! И професии сменяхме. И държави обходихме. И мечтите си изтърбушихме. Пак сме тук, в двора на гимназията. Едва се познаваме (трябваше да си сложим табелки). И чии са тези деца, които се гонят наоколо? И къде са учителите ни? Тези тук ми се виждат твърде стари и непознати! И къде е безгрижието? И къде – чистотата и радостта? И къде – абсолютните истини? И къде – “светлото бъдеще”? Може би в тези деца, които се гонят.