автор: Albatros

... аз тъй не си платих за радостта, че дишам, че работя и живея,
че стихове ви пиша – и чета, щом трепне ми светличето в елея,
с несбъднатото вече примирен, със случилото се по-тих и мъдър,
посрещам с обич всеки идещ ден с надеждицата още миг да бъда,
след залеза над голите бърда – красивите си възрасти изпратил,
из тихите пресечки на града да си прегърна някой стар приятел,

да чуя в моя грохнал джи-ес-ем гласа на допотопното си гадже,
и, озверял от самота съвсем! – две топли думи с нея да си кажем,
да ми се върне щъркелът от юг, гнездил ми кротко лани на комина,
с добро да ме запомни моят внук, ако случайно утре се спомина,
от Тебе, Боже, друго и не ща! – долей ми във кандилцето елея? –
от мен едно сполай за радостта, че дишам, че работя – и живея.