автор: alfa_c

І.
И заприличах на внезапно разлетял се ръкопис
в прибоите на скъсал котвата си вятър.
Разхвърли ме из себе си (не)предпазливо
лист по лист,
разсипа ме на срички и шрапнели от метафори
и затъркаля ехото из непристъпната му тишина
следите ми от мълнии, целувки и разстрели.
Събра ме.
Подреди ме предпазливо.
Той се разпиля...
И заприличах на внезапно треснало спасение –
високоволтов звук, пронизващ млъкнал свят,
космичен бъг в пространството и времето.
Едно примигване. Аз вечност изживях...
и пуснах вятъра.

ІІ.
Той винаги се връща.
Като мене.
Разпънат между проза и лирични хвърчила,
между света на грешните и дяволски безгрешните.
Висях по кръстове и аз... Свалих се. Два пъти умрях,
а вятърът ме връщаше при живите по спешност –
две шепи думи, празно тяло, семка светлина...
и бодваше животът пак у мене смъртен корен,
но аз отказвах в него прозаично да се вкореня.
Не знаех как, а и не исках да си спомням
и щедро плащах кръвен данък на пръстта
за всеки поглед над житейските клишета.
Такава бе цената на висок тон да се изрека.
Да си обичам вятъра и страшките, и смешките,
и да им вдигна храм – о, да живее любовта!,
да стрелям с думи, да се сипя в пепелище
и да улавям сред метални нотки тишина
сърдечен шум между Далечното и Близкото,
да цъфна пак – копривен стрък сред мъдростта,
да си разсаждам кичестия хаос от емоции –
у мене – между Нищо, Всичко и Реалността.

И да съм дяволски богата!
Да прощава Господ!

ІІІ.
И знам,
ще пусне котва вятърът в ранимата си тишина,
ще се застелят снежни графици и разписания,
ще угасят и мен, и него в лепкав зимен мрак.
А ще усещам всичките му северни сияния...
Каква причина пак да вдигна бойни знамена
с хартиен щурм и слепи от любов войници!
Но не намерих враг, от който аз да се спася,
а някой шумните ми светове поискал.

ІV.
Тършувам в себе си за семка светлина.
Уж вятър е вилнял, а колко подредено...
Намерих древна дума! (шш-ш-ш...)
Дано и той е по-богат
с такова шумно и парливо нещо.
Като мене.