автор: daro

Дочувам гласовете на безмълвните подмоли –
непременно с ролите си да се съгласявам
и от длетото да живота си да се отказвам;
просветките да притъмня до корен,
а раздвоеният език да се покланя.

Да бъда възвисен до връх на водна леща
сред застоялата вода на равнината –
все тая.
Изтичащ като змиевиден ручей ще ме срещаш
нататък,
и нататък,
и нататък...

Така, запътени към неизвестното усое,
телата ни от избледняла диря,
наново ще измислят обетовано условие
да бродят дирейки
и брод да си намират.

Каквото и да е било – било е вересия –
без памет веществата са оставени да гният.

В меандрите на времето се блъска песента на гургулицата,
тежаща колкото живот и колкото живота кратка.

Единствено небето ще ѝ подари въздушния си отпечатък.