автор: zebaitel

Дядо Димитър
Както вече казах, аз този мой дядо съм го виждала само веднъж. Защо е така знае само мама, но и тя вече не може да ми каже. Докато сме деца и даже докато не стигнем до известен праг във възрастта не се интересуваме много от рода си, а после вече няма кого да питаме.
Та, споменът ми за него винаги ще е свързан с неочакваната болка в крака от кучешкото ухапване и презрението към селските ми братовчеди, които не можаха да ме опазят от собственото си куче! Мама не ми е разказвала друго от ученическия си живот след събитията около плащането на прослувутата плоча, освен че не и оставало време да пише и учи вкъщи, защото винаги имало каква къщна работа да се върши и баба Руса изисквала тя да бъде приоритет. Но иначе мама слушала внимателно в час и запомняла всичко, което госпожицата говорела. Тогава в час се слушало.
Следобед на празника на Светите братя Кирил и Методий, когато венците от метличина и мак, набрани от децата по нивите предния ден и сплетени с чемшир и бръшлян вече увяхвали около образите им, а свидетелствата за завършено четвърто отделение били раздадени, дядо хванал мама за ръката и я повел към Ямбол. Стигало и толкова учене, голяма жена била вече, на цели 12 години и трябвало да се грижи за изхранването на семейството. За какво са ти толкова деца, ако не могат да ти влязат в работа, а?! А дядо имал не само една сюрия деца, но и дългове към един адвокат, който го защитавал при едни имотни спорове. Трябвало да се плаща. Пазарили мама за един кат дрехи на година и дядо си тръгнал, а тя останала в дома на адвокат Антон Леков, да живее там в кухнята, да работи и да изплаща дълговете на баща си. С години.
***
- Как се казваш?
- Рада.
- Рада, госпожо!
- Рада...госпожо.
- Много са ти дълги и дебели плитките. Да нямаш въшки?
- Не, госпожо.
- Ще спиш на този миндер в кухнята. Сутрин ще ставаш в пет и половина, ще палиш печката и ще премиташ. Закуската ще я приготвям аз, ти няма да се бъркаш. Ще чистиш където и когато ти кажа. Няма да излизаш оттук, когато имаме гости, освен ако не те повикам. Ясно ли е?
- Да...госпожо.
Не можах да спя добре. Беше ме страх да не падна от този миндер. Вкъщи всички спим на земята и се прегръщаме да се топлим и няма къде да паднеш. Протягах ръце, протягах и аха да гушна Вени, двегодишното ми братче, а ръцете ми все празни. Той вече не суче, но мирише на мляко и много обича да го гушкам, тогава не се стряска, не реве и не се напикава насън.