автор: tsveti

В меката люлка на съня той я беше прегърнал и внимателно я разсъбличаше, целуваше я бавно и я галеше с дългите си пръсти, под които тялото ѝ винаги омекваше като горещ мармалад. С мъка открехна натежалите си клепки. Протегна ръце да се сгуши в него и празната студена половина на голямото легло я сепна. Отвори очи и осъзна, че наистина го няма. „Тъпата му командировка“ – ядно просъска. Зърната на гърдите ѝ бяха настръхнали от допира на студените му пръсти в съня ѝ. Потърка ги нетърпеливо и трескаво свлече пижамата.
Беше събота и не трябваше да бърза за работа. Изобщо заникъде не трябваше да бърза. Изпълзя от леглото, направи си голяма чаша кафе и се мушна отново под завивките с „Кафка на плажа“. Болезненият копнеж на младия Кафка към мечтаната жена отново взриви желанието ѝ. Тялото я болеше от липсата му. „Тъпата му командировка“ – помисли си отново със сълзи на очи. Отметна завивките и се запъти към банята.
Поободрена, се залута безцелно из апартамента. Отвори гардероба си и извади черното кожено яке с големите капси, което той ѝ подари преди няколко месеца. Облече се, гримира се, пъхна „Кафка“ в чантата си и потегли към любимото им кафе. Какво като го няма. Ще седне на тяхната маса и ще си почете от книгата на чаша топъл шоколад.
Настани се, грижливо постави якето на облегалката на стола, усмихна се на познатия сервитьор, отпи от сладката напитка, извади книгата. Отвори я напосоки, беше забравила да си отбележи докъде е стигнала. „Когато някой много упорито се стреми към нещо, не успява да го постигне. А когато непременно иска да избегне нещо, то обикновено го застига.“ – прочете. Въздъхна и поклати глава.
Входната врата на заведението изскърца силно и тя разсеяно хвърли поглед натам. Не можа да сдържи вика си. Той стоеше на прага, а в прегръдките му се беше гушнало момиче, поне десетина години по-младо от него. Привлечени от вика ѝ, двамата погледнаха към нея. Той прошепна нещо на момичето, побутна го да седне на някакъв стол и смутено се насочи към нея.
- Мария, ще ти обясня – опита се да се усмихне.
Гневът се надигна в гърдите ѝ, толкова мощен, че ѝ се стори, че разкъсва гръдния ѝ кош и го взривява точно в центъра на красивото му лице, пребледняло от притеснение.
- Само да не правим драми – прошепна той.
Гневът продължаваше да расте и да подпира ребрата ѝ. Опита се да си поеме дъх, но гневът беше набъбнал в огромна твърда буца чак до гърлото ѝ. Опря лакти на масата и с мъка се привдигна. „Мръсник, предател“ – напираше в гърлото ѝ, но вместо това се чу шумно изсвирване, когато няколко милостиви молекули кислород все пак успяха да се доберат до бронхите. Крехката масичка застрашително се разклати и богатата сметанова пяна в чашата с шоколада се люшна небрежно. Мария хвърли поглед към сметановото калпаче, усмихна се, застана здраво на крака, хвана чашата и плисна съдържанието ѝ в красивото му лице. Ухили се, когато струята го уцели точно между очите. Гневът изведнъж забълбука в гърдите ѝ, буцата започна да се топи и излива на струи от очите ѝ, на кълбета силен смях от устните ѝ. Пресегна се и нахлупи празната чаша върху добре оформените му руси къдрици, които така обичаше да навива на пръстите си сутрин. Дръпна чантата си, мушна „Кафка“ вътре и се отправи към изхода, последвана от първоначално плахи, а после все по-смели ръкопляскания.
- Мария, Мария – почти беше стигнала до изхода, когато чу мутиращия глас на сервитьора.
Обърна се неохотно, за да забележи, че младежът, добродушно усмихнат, крачи енергично след нея с якето в ръце – черното късо кожено яке с готините големи капси, което толкова обичаше, защото миришеше на неговия парфюм.
- Забрави си якето!
- Остави, дай го на нея – метна небрежно с ръка към младото девойче, което се беше свило, червено като мушкато, в най-тъмния ъгъл до вратата. Отвори вратата със замах, излезе и я затръшна след себе си.
Сервитьорът, все така широко ухилен, се насочи към девойката с якето в ръце. При вида му тя закри лицето си с ръце и избухна в плач.
- Може ли? – нетърпеливо го побутна русият мъж, все още със следи от сметана и шоколад по лицето.
- Не му се връзвай на тоя, Иринче, бавноразвиващ е – прошепна на момичето и се опита да я повдигне от стола.
- А, излизате ли? – кимна му смутено сервитьорът и погледна нажален все още силно плачещото момиче – А якето?
- Все ми е тая, дай го на баба си – процеди сърдито мъжът, издърпа девойката и бързо излезе навън.
Сервитьорът се усмихна.
- На баба! Че тя ще се зарадва! Благодаря! Благодаря, господине!
Изтича до бармана и го дръпна за ръкава.
- Той каза да дам якето на баба! Ами тя ще се зарадва, тъкмо има рожден ден!
- Е! Супер! Поне някой ще е доволен все пак – усмихна му се барманът и го потупа по рамото – Хайде, върви, от маса 4 те викат – побутна го леко.
Едва дочакал да завърши работният ден, сервитьорът Гого се устреми към малкото апартаментче на баба си. Якето бе грижливо опаковано като подарък в розовата хартия, която остана от подаръка на приятелката на бармана.
- Бабо, бабче, виж, имам подарък за теб – усмихна се развълнувано на старата жена още от вратата.
- Ела, момчето ми, да те почерпя – трогната пое розовия пакет и го въведе вътре.
Следващият ден бе почивен за Гого и той блажено похъркваше в стаята, която все още баба му пазеше за него. Старата дама се събуди с настроение и се улови, че си свирука в банята. Направи закуска за внука, повъртя се из апартамента, с треперещи от вълнение пръсти погали няколко пъти черното кожено яке, което стоеше, бодро опънато на закачалка на вратата на гардероба.
Не я свърташе и реши да поразходи якето. Почуди се малко, но в крайна сметка махна с ръка и издърпа със замах една торба от дъното на гардероба, в която си пазеше любими дрехи от младостта. Извади една тясна къса кожена пола, опъна я на леглото, въздъхна, очите ѝ се напълниха със сълзи:
- Еех, Георги, Георги, обичаше я тая поличка, нали, Георги? Да имаше как да ме видиш сега! Ами още ми става полата, Георги и скоро ще ме видиш, не бой се – усмихна се размечтано жената.
Натъкмена с кожената пола, високи ботуши на ток, изоставени някога от дъщеря ѝ и черното модерно кожено яке с капсите, дамата пристъпваше бавно в центъра на морския град. Малко сковано напредваше, но срамежлива усмивка придърпваше нагоре ъгълчетата на устните ѝ и озаряваше лицето ѝ, заруменяло от вълнение. От време на време поспираше пред някоя отрупана с модни дрехи витрина, уж да разгледа дрехите, но всъщност с любопитство оглеждаше собственото си отражение във витрината и си представяше как ей сега Георги ще се промъкне изотзад, ще я сграбчи в прегръдките си и блажена топлинка ще се разлее по цялото ѝ тяло.
- Щрак! – остър звук на камера прекъсна безметежното ѝ мечтание.
Обърна се стресната по посока на звука и веднага чу второ „Щрак“. Присви уморените си отслабнали очи, но не успя да различи никой с камера от хората срещу нея. А имаше много хора излезли на слънце в един от първите пролетни дни. Въздухът трептеше в богата симфония от звуци, ненаписани в ноти, но преливащи се в синхрон – кокетен смях на млади жени, кикот на тийнейджърки, ласкаво бърборене на майки, лай на кучета, тупане на топки.
Старата жена се усмихна тъжно и бавно тръгна напред.
- Красиво е, Георги. Все така е красиво.
Фотографката Лили се затича към вкъщи, ентусиазирана от неочакваната находка. Не се стърпя и веднага публикува снимките. Нямаха нужда от почти никаква обработка. Бездруго не търсеше ефекти, обичаше да снима естествени, силни, истински лица. Тази възрастна, но удивително шармантна дама изглеждаше развълнувана като абитуриентка, а смутената ѝ усмивка беше толкова млада, колкото и вида ѝ. На първата снимка в профил с модерното кожено яке и късата пола беше тъй крехка, че никой не би се интересувал от възрастта ѝ, но всеки би искал да я прегърне. На втората снимка я бе хванала анфас – едно красиво остаряло лице с топли, вълнуващи очи, искрящи от сълзи на щастие.
- Хей, страхотни са! Кога ги направи? Днеска ли?
- Ей! Ама че ме стресна, бе Марто! Какво се промъкваш така! – подскочи на стола Лили, извърна се и на майтап замахна да плесне приятеля си, който вече я беше прегърнал здраво и я целуваше по шията.
- Ей сега ще се реванширам, миличка – промърмори между целувките той, когато изведнъж месинджърът на Лили изписука силно.
Лили хвърли поглед към малкото прозорче, което присветваше на екрана. „Здравейте, Лили! Пиша Ви във връзка с черното яке от снимките…
Мартин закри лицето ѝ с ръце и я зацелува все по-настойчиво.
- Чакай де, чакай малко да видя де – забута приятеля си момичето.
- Шшштт – запуши устата ѝ с ръка, мина отпред, промуши ръце под краката ѝ, вдигна я и въпреки слабите ѝ протести я понесе към леглото.
А месинджърът ѝ упорито продължаваше да писука:

„Здравейте, Лили! Пиша Ви във връзка с черното яке от снимките, които пуснахте преди малко. Снимките са на възрастна жена, облечена в черно кожено яке с капси. Мисля, че това е моето яке, понеже има едно едва забележимо петънце от червена боя по яката. Увеличих снимките и забелязах петънцето. Якето е единственият спомен, който ми остана от съпруга ми. Бихте ли могли да ме свържете по някакъв начин с дамата, която сте снимали? Много благодаря предварително! Приятна вечер!
Наталия“