автор: apostola

Снежецът пада от небето,
а във очите ни- магия.
И всичко побеля до дето
изпием по една ракия.

Ще ни затрупа снегопада
и непринудено, и нежно.
А лунна сянка ще попада
в полето равно, белоснежно.

И любовта, като снежинка,
на рамото ми ще се стрие.
И някак плахо- под сурдинка,
в сърцето бавно ще попие.

А в чашата ми със ракия
аз егото ще си удавя.
С инат до смърт ще се напия
и зимата да я забравя...