автор: Marta

Снегът, когато дойде някой ден,
е гостенин дебелоок - не си отива,
като достоен български серсем
стои у вас, докато вий заспивате.

Събуждате се, той е свеж и сам,
лежи си и въргаля се, досажда
и ви подхлъзва лекичко натам
да се запитате снежинка ли го ражда
или развихрено въображение
на някой си, скучаещ в синьо, луд,
та ослепително белее се съмнението,
че този сняг навън е божи труд,
защото бял задържа се от ден до пладне
и после става каша - мръсножълт -
снегът сред хриповете на града се дави
приисква ми се да си е отишъл

преди да е дошъл.
Затова не идва -
разколебани сме дори в мечтите си,
дори в желанията, отдавна
са част от чужд керван -
еднакви -
дните ни

...

Снегът, когато падне някой ден,
изобщо и не мисли да се вдига,
удобничко сред локвено зелено
се спотаява и таи,
не стига че

отдавна вече не е чисто бял
и не е хрускав като тънка слюда,
ами умира даже без да е живял
в една любов - предателство на Юда.