автор: mariq-desislava

Мария не се бои тишината да срича
и да слиза от хълма при хората –
на колене да слуша наболите им думи.
Тя винаги си тръгва преди да са съзрели
сиянието, което носи мълком.

Небесните сандали прошумоляват
само долу, в ниското, където тревите догонват
последният дъжд и половина.
Върху изморените земни рамене
тя си ляга до момчето, което
вместо нея целия свят дирижира.

Небето капе от сърцето ѝ високо,
сетната сянка от очите му изпива.
Всяка майка е Божия –
ражда свой собствен Бог.