автор: edelweiss_95

Божан беше останал в ранните си години без родители. Баща му загина на фронта, а майка му се самоуби. Жената не можа да преживее загубата и се нагълта с отрова. Отгледаха го неговите баба и дядо. Като навърши шестнадесет години, Божан реши да се задоми. Речено-сторено. Получи благословия от близките си и невястата прекрачи прага на дома му. Отдалече я бе довел. Легенди се носеха от тоя край, че жените са като кичести рози, ароматни и хубави. Но както розите имат бодли, така и булката на Божан се оказа бодлив храст.
Веднъж, връщайки се от работа, съпругът завари в дома си непознат мъж. Тоя мъж се оказа, че е ухажор на жена му. Често пъти до слуха му стигаха приказки, че тя му изневерява, но той така си я обичаше, че не смееше и да открехне ума си за подобна мисъл. След изневярата Божан реши, че повече не иска да се жени. Огорчи се душата му, но се разбра, че невястата е бременна. Отрочето не беше от Божан, ала сърцето му бе тъй голямо, че той сам пожела да го отгледа. Съпругата само това чакаше. Щом роди, тя веднага остави детето на мъжа си и замина по родния си край. Знаеше, че тук хората ще я говорят докато е млада и винаги ще се съмняват в нейната вярност. Когато взе в ръце малкия младенец, Божан почувства най-мощната сила, която изпълни жилите му. Именно това чувство бе обзело цялото му същество. Отдавна не беше изпитвал любов тоя мъж. Невинното и чисто създание му бе вдъхнало надежда за нещо хубаво, нещо дългоочаквано.
Минаха години. Божан бе отгледал снажен и самоотвержен син, за когото даваше всичко. За беда обаче братовчедка на Божан, бе разказала на порасналия вече мъж семейната история, която баща му мислеше, че е заровил в миналото. Уви, оказа се, че миналото е възкръснало и в главата на сина се породиха чувства на озлобление. Той реши да напусне селото и да тръгне, да търси своята майка. Сърцето на стария мъж неистово се изпълни с болка. Неизбежно бе да се отърси от орисията си. Мъка го изгаряше и сълзи обливаха червендалестите му страни.
- Недей бе, сине, недей! Не ме оставяй, аз за тебе живеех. Друго на тоя свят си нямам. Та сега, какво ще стане като заминеш? Ни жив, ни умрял ще съм. - Викаше подир сина си Божан.
- Не мога, татко. Цял живот съм живял в лъжа. Не знам кой съм. Терзаят ме толкова много въпроси, че на всяка цена трябва да ида при жената, която ме е родила. Надявам се да получа отговори и да се свърши тази заблуда.
- Нали вече знаеш истината бе момчето ми? Какво повече искаш? Та ние не знаем дори къде се намира тая жена и дали въобще е жива.
Сълзите на Божан бликаха като ручеи по лицето му, ала напразно опитваше той, да разубеди своя син. Младият мъж беше твърдо решен и вече бе възседнал коня си.
– Дий! – Рече той.
Раздра се небето в тоя час и тъмни облаци се спуснаха над Раювския балкан. Изсипа се силен дъжд, който заличи следите от копитата на коня, но не и лютата язва, която се разгаряше в гърдите на Божан. Въпреки това, старият мъж, беше свикнал да приема изпитанията на живота и вярваше, че синът му един ден ще се завърне. В собата си имаше запалено кандило, пред което той се моли до сутринта.
Мина още време. Мъжът се закахъри. Хората от селото спряха да говорят с него. Обвиняваха го, че той е виновен за положението, в което се намира. Казваха за него, че е луд човек. Виждаха го често да си приказва сам. Всеки ден по едно и също време заставаше до портата, гледайки в далечината. Очакваше да посрещне отново изгубения си син, ала от никъде не идваше хабер. Ден подир ден, мъжът ходеше до пазарището в селото и разпитваше за своя син. Уви, нямаше и помен от момчето.
Легна на легло бай Божан. Залежа се три недели. Негова роднина от селото единствено го посещаваше и му носеше веднъж дневно храна. Същата тази братовчедка, която разкри дълбоко пазената тайна пред неговия син. Сега я бореше съвестта ѝ и по тоя начин се опитваше да изкупи греха си. Мъжът едва успяваше и вода да преглътне. Повтаряше постоянно „Вълчане, Вълчане…“
Една заран жената бягаше към дома му.
- Бате, бате. – Викаше тя. – Стани по-скоро, Вълчан си иде.
- Къде, къде е момчето ми? – Удивено заиграха очите на бай Божан.
- Ей го, бате, долу на вратника е.
- Слава на Бога! Слава на Бога! – Благославяше и се кръстеше мъжът. Щом отвори дверите, синът склони нозе пред своя баща.
- Тате… прости ми, тате. Оглупях. – Плачеше и молеше той.
- Прощавам ти, Вълчане! Не ти се сърдя, момчето ми.
- Тате, аз… не я открих.
- Няма нищо, сине… По-важно е туй, че ти беше изгубен, но се намери.
- Ама пък, тате, знаеш ли? Ожених се, и детенце си имам.
- Брях, че хубаво, сине. Какво е?
- Момче е, тате. На тебе го кръстих – Божко.
- Бог да го благослови и да стане силен мъж. – Възрадвано изрече старият баща и предаде Богу дух.
- Чакай, тате, чакай… - Ридаеше синът над тялото на баща си.
Съжаляваше сега младият мъж, но вече беше късно. Двадесет години пропиля той в търсене на своята майка и разбра, че понякога това, което търсим не е твърде далеч, а е пред очите ни. Нужно е само да го видим.