автор: anaangelova

..Снежно-бели облаци ме обгръщат и ме топлят в кошмарите...Белотата заслепява сетивата и забравям за нараняването.Сякаш е топло, нежно, меко, красиво...Между долу и горе няма прегради,а мекостта преобръща представите ми за Рая и Ада...
… Цъфтежът на дръвчетата е пълен с нежността на мекотата, а погледът- е светлина.
Влюбена съм в теб, а нямаш име. Защото имената и цифрите са поредната глупава статистика, която ни отдалечава от мечтите.Свободата първо е свобода за Духа, поредното преминаване в друго Измерение.Аз съм Ти и Той, Тя и Те или само Ние.... А Вие... сте? ....Знам,че носите със себе си копнежа по Вечното, Непреходното и Тайнственото. Затова се опитах да вървя с гордо вдигната глава, с коси, нежно докосващи сетивата, с устни, алени като залез.Потърсих ключа за стаята, но Някой бе подменил ключалката. Удрях по вратата на една Любов, виках до премала, ридаех под прозореца – Тишина.Белотата също мълчеше.
По кривините на грешките оставях все още незатворени рани. И дните като в стар календар, закачен там до рафта, отмерваха ударите на сърцето. Пожелах да мразя живите цветя,напомнящи за Теб.Те бяха живи, защото се намираха в майката Земя. Изхвърлях изсъхналите пориви за обич,зачерквах образи любими,а снимките-горяха в огъня на забравата.Късах писмата, чупех спомените. Белотата я нямаше. Дойде Самотата...А тя е сянка от бледа скитница, желание за споделеност, вик за взаимност, пародия от липсата на диалог, навик за действие. А също и илюзия на безметежността, лабиринт на очакванията, начин на живот, опит за подмяна, клише....
...В рамки държа кошмарите, многото лъжливи думи и прегръдки, нарисуваните сърчица, ала просторът ме изгаря, пълен е с пробити надежди.... И там в нищото, се родиха облаците, от сълзите отронени, от ръцете протегнати, от устните, копнеещи, родиха се!... Без ден, без час, без минути – те са едно съвкупно цяло от натежали женски гърди, от разпуснати тъмни коси, от изтегнати дамски бедра,... от мен!... А с думите: " Няма нищо”, събуждам болното човешко въображение за ново безкрайно страдание.. Може би мисълта не е абсолютен край, а опит за ново начало, скрито под обвивката на Аз-а....В очакванията, се ражда песента за обичта недокосната, за приливите на отдаването, за бурята във всеки от Нас. Тази песен първо е в ноти, неуверена като дете, ала невинна и девствена по звучене,разказваща, уверяваща, повтаряща, сътворяваща – Вярата!...За да се утвърди Белотата на райското изцерение, да погали Болката, да заздрави Раните, да докаже,че Любовта е Вечност!...
...Когато думите са излишни, а изреченията смешни, посади едно красиво цвете в твоята градина на Желанията и изчакай, за всичко има Време!...Дори да не е цвете, посади зрънца от жито само...., гради, а не убивай,твори, а не разграбвай, гали, а не посягай, пиши, дори когато думите идват трудно. Защото вярвам в Белотата,в добрата лечебна тишина,а в усещането за топлината намирам неразкрити тайни, от които вече не ме боли. Надмогнах, прескочих, полетях!...
..И там, където ден и нощ се срещат, кошмарите липсват.....Сред Рая няма огън, няма тъга, няма шипове, няма време... Тогава се усмихвам на любимия и с плътен глас произнасям простото- Обичам те!...
Времето е Вечност, а Аз – съм облаче от Чудо!....