автор: contristo

- Много е важно да ти разкажа какво ми се случи днес, моля те, полудявам! Бях на централния площад минавах с колата и всичките големи рекламни екрани се обединиха в един образ на бабата циганка и надпис „Прибирай се“. Трябва да се върнем. Това вече става страшно. Айде да хващаме следващия самолет?
- Сега веднага ли? Тук е вечер, май няма вече полети.
- Ще вземем чартъри, не знам. Заминавай към летището. Тръгвай.
Момичето се извини на посланика и на външния министър на съюзната комисия и излезе в есенното време и дъжда на центъра на Съюза. Много валеше в тоя център. Валеше дори още повече центъра на империята, а в техния роден край беше все слънце. Може би слънцето й липсваше понякога, и планините. Родният им край беше в сърцето на планината, където близо планината се сливаше с морето и после изкачаше от другата страна с огромни върхове. Някъде някога там, разказват, е започнал човешкият род, но едни говорят, че е било отвъд бялото море и пустините, от другия край на земята, където е вечно лято и денят винаги е равен на нощта.
Всеки народ заприличва на земята си, мое малко ескимосче, затова има планински народи, морски народи, полски народи, северни народи, западни народи, източни народи, южни народи. Затова има и бели и черни хора, и бледолики, и такива като нас, и такива като мургавите събратя на бледоликите. Но у нас, ескимосче, всички живеем наравно на земята ни, защото никой няма толкова много земя като нас, и толкова много море, и толкова много планини, и толкова много езера. Как да не бъде душата ти щедра и благодарна на майката земя.
Но хората не се научиха как да живеят в благодат и все искаха още, затова Господ даде да изстрадат от всякакви болести, всичките от които си ги причиниха сами, и се заставиха да дишат прах и сажди и да пият отрови и метали и да ядат дървесина и прах и пластмаса. Но тук не е така, малко ескимосче. Тук дишаме чист и благодатен въздух и пием бистра и животворяща вода. Пред нас е голямата падаща вода, която ври трещи и бушува се и гърми, както са я възпели поетите и шаманите. Тук се свършват големите езера. Това е най-южната част на нашето голямо северно кралство на нашата велика ескимоска нация.
Нататък са бледоликите и натам вече не е север. Северът започва оттук и от океан до океан до океан всичко е наше. На няколко стотин километри от падащата вода бабата програмистка седеше на моторизираната си количка и след нея караше бабата циганка и двете се придвижваха с бясна скорост по тротоара на задокеански я център. Като наближиха входа на висока сграда, бабата програмистка каза
- Ето тука ще се скрием. Ей сега ще мине. - и в следващия момент го видяха да излиза с куфара и сака, явно тръгнал към летището.
- Ще тръгваш ли с него?
- Не добре ми е тука. Той нека се прибере и се оправя, аз тука ще изкарам още, че на село ме чака само мизерия. Не ща.
- Видя ли? Е нищо, идвай на кафе от време на време!
Бабата в зелено плавно беше минало от бира на кафе и се връщаше от вагон-ресторанта.
- Исках да те питам, - каза й късокосото момиче - Защо Богородица с никого не искала да говори и само гледала иконата?
Бабата отпи от кафето:
- Богородица имала пророческа дарба и още тогава видяла как е щяля да се поквари вярата на хората, и как ще тръгнат да се бият за власт и земна слава, и какви ужасни неща щяха да сторят в името на сина й, че и в нейно име. Видяла колко много войни и болка и болести и страдания очакват човешкия род и се обърна в сърцето си към сина си и му рече:
- Не, не може така, твърде много е човешкото страдание, грехът е твърде силен, не може човек сам да се справи без помощ отгоре, трябва спасение и за слабите, и за всички, да се дава благодат и спасение, и тука още да е царството небесно. И да ни се даде не по наше желание, а по милост Божия.
И така виждаше също че няма да се даде на злото да победи, и че колкото и силен да беше врагът на хората, толкова и силно ги пазеше тяхната вяра, защото думите на сина й бяха истина, да се заобичат ближните с нелицемерно братолюбие, и да търсят небесната, а не земната слава. Малко хора успяват да се научат на тази истина.
Но имаше сред вярващите просветители които разпространяваха словото Божие, имаше и пазители, които се грижеха за спазването на законите на небесното царство, имаше и и очистители, които се застъпваха за правдата и молеха силите свисше за намеса в земните дела и въдворяване на ред и правосъдие.
Падаха едно подир друго земните царства и владения под вярата в Словото на сина на Богородица. В едното от тези царснва хората казваха: Който и да търси истината - Бог вижда, който и да лъже - Бог вижда. И знатните родове се възпротивиха на новата вярата, та се наложи князът им да ги заколи, и да заздрави така властта си. Хората обаче видяхя и си казаха, е добре де защо властта говори да се обичаме, а прилага такава жестокост? Всичко е политика, това е лъжа.
Царството стана силно, но и земята се напълни с отшелници, и хора, които не признаваха вярата наложена от централната власт. А царят, човек добър и богобоязлив, в дните на дългото си царуване измоли Бог да даде златен век на народа и благоденствие. И преведе всичките книги на народен език и ги беше пуснал навред света да посветят народите, които още не бяха чули за спасението и за царството небесно. Но за хората които говориха и за хората, които не говореха, ще стане дума по-нататък.
Този цар отишъл да се срещне с прочут мъдрец-отшелник който беше събрал много последователи отблъснати от светската и църковната власт. Изпратил му много храна и злато Царят, а монахът приел плодовете, но златото върнал. Оставил завет на народа си, и като починал до ден днешен в манастира му се пазят мощите му, за поклонение на всичси вярващи.
В края на дългото царуване на добрия и благ цар, един от северноизточните народи на словото, на светлокосите, нападнал народа на словото и предал земите му на империята. Старият цар умрял от удар след като станал монах, а новите царе неуспели да удържат Царството докато императора не заповядал на пленената войска от десет хиляди войници да извадят очите и да оставят на всеки 100 по едно око, зверство запомнено занапред и завинаги в историята.
Но не след дълго, за няколко поколения, и царството на народа на словото се възстановило. Хората още помнели дните на великия благ и добър цар, който уравлявал дълги години с ниски данъци, силна държава, и мед и масло течащи по реките. Искали това време да се върне, създали отново царството за чудо и приказ, с изящни стенописи и книги, с манастири и дворци, и крепости над райската земя между моретата и след планините, и множество народ им се кланял и плащали данък.
Хората обаче, които били отблъснати от светската и църковната власт, ставали все повече и повече, защото видно било, че всички са забравили заръките на Спасителя, да обичат ближния, ясно било че пророчеството на Божието наказание щеше да сполети земята, заради това че не живееха спрямо законите на небесното царство, а спрямо вражеските и противочовешки закони на злите сили. Целият този свят още в строежа му е извратен рекоха отшелниците и отцепниците, всичко е поквара и ще бъде отнесено от наказание
Някъде в пустинята, обаче, векове по-рано, един човечец полудял и се скрил гонен от бесове и демони в една пещера, и там му се спуснало видение и му проговорил вестителен ангел, и му разказал цялата история за Богородица и спасителя, и той я преразказал на жена си, тя я записала и започнали да я разгласят наизуст из пустините народи.
Направили велика империи и разпространили вярата на новия пророк навред и стигнала след няколко столетия при народа на словото и ги заварили разединени и в разруха, и ги завзели, и покорили, и настанали стотици години студ и скърцане със зъби.
Като самолетът се снишаваше и от прозореца се виждаха циганските колиби около летището, а от другата страна до магистралата пасяха крави. Навред личеше запуснатост и мизерия. Автобусът ги въведе в терминала. Всички служители и хора наоколо сякаш спяха. Навред се носеше смутено усещане и се случваше бавно и по енерция.
Митничарят го изгледа подозрително заради скъпите спортни дрехи и мургавия вид
- Йо -, каза му.
- На кого ще викаш йо ти бе? Това е държавна граница. Я у лево за проверка!
- Братле, не ме карай да вадя телефона и да ти разказвам играта. - му каза младежа на своя език, взе си паспорта и го подмина.
По-късно в участъка на летището му се извиняваха много, но пък полицейски джип го закара в централното Полицейско Управление, а там го чакаше момичето с другото момче. Беше го надрасал с две глави. Момичето продължаваше да се извинява на началника на полицията, но някак твърде дипломатично, дори заповеднически, но беше музикантка, известна личност в културните среди, човек с обществена позиция, и така нататък. А циганинът взе че се оказа със служебна карта от военния Алианс и човечецът си беше загазил. Въпреки това беше длъжен някак, заставен да приема благосклонно извинението на момичето с реплики от типа на:
- Е да, случва се, моля ви се. Не, не се притеснявайте, няма проблем, как. Разбира се че може да разчитате на конфиденциалност, как.
В полицейското управление младежът разбира от началника, че е обявен общодържавно издирване, от човек, представящ се за баща му, и иска свиждане в затворническата болница.
- Ако сега и с бащата знаеш какво се е случило, бабата програмистка да ти е разказвала?
- Не, знам само че пратила телеграма на чистачката, пазача и даскалката: Парите ги пазете да ме погребат един ден, той си идва, отивайте на село, аз оставам.“
- Кратко и ясно. - рече момичето с късата коса.
– Не, за бащата не знаех, но така като те слушам е болен от тежка болест и му трябват пари?
- Не съвсем. - обадих се. - Струва ми се, че се преструва на болен, за да измъкне от държавата пари. И понеже и друг път го е правил сега им е рекъл да издирят сина му за повече тежест. Може да е разбрал, че синът му е голяма клечка. Нали из затвора се говорят такива неща, все влизат хора, излизат.
- Или просто съвпадение на събитията, младеж, тебе пак някаква халюцинация те хвана, кафенце да ти поръчам? Ей сега ще донесат, ха-ха.
- Недей, че ще се събуди и ще се изпарим като мираж, каза късокосото момиче.
- Не, той е от моята история, няма да си тръгне току-така, не го пускам. - каза момичето с бисквитите.
- А какво стана с твоята история?
- Е как какво, сля се действителността. В момента аз ви разказвам, ако искам сега мога да ти разкажа косата да стане изведнъж розова.
- А, да, чакай. - каза момичето, стана, извади от калъфа за чело цветен спрей и за секунди стана розова. Бабата в зелено се изкашля:
- Я, можеш ли тук да ми пуснеш само кичурите, малко.
- Не, - каза момичето с бисквитите, - твоята коса ще си остане бяла.
- Брех, добре, че се стреснах, да не ни разкажеш и тревата вън от историята.
- Това нелегален наркотик ли е? – попитах.
- Момче ти в кой свят си мислиш, че си? Коя година сме?
Затрудних се да отговоря. Предположих някъде около началото на хилядолетието. Второто след раждането на Спасителя, сина на Богородица. Или третото. Обърках се. Забравих. От тавана се заспускаха сенки и се озовах в тъмна стая, сам. Изведнъж пред мен светна силна светлина и за известно време не можех да виждам нищо. Видях пред себе си два тунела: един светъл с тъмни стени, и един тъмен, със светли стени. От другата страна на светлия тунел виждах семейство, много красиви хора, мъж и жена, с деца, момченце и момиченце, момиченцето беше по-голямо, вървят хванати ръка за ръка и момиченцето се возеше на тротинетката, а момченцето го дърпаше, идилия.
От другата страна, обаче, беше тъмният тунел, със светлите стени, там вече беше суровата действителност, мрежата на преградата по средата на масата, охраната в стаята и луминисцентената лампа отгоре.
- Това ти ли си бе, недорасляк, гледай си какъв си нисък, и грозен, - изпсува го.
Искаше да му каже че се радва да го види, че въобще не си го е представил такъв, че си е мислел, че въобще няма да се познаят, но сега го познава, и прилича на него, и е здрав, и прав, и корав, и красив, и че се гордее с него. И той го разбра и му каза:
- За какво ме търсиш?
- Кога ще ме измъкнеш оттук?
- А ти какъв си ми, че да те правя нещо за тебе?
- Това са заповеди бе, почитай майка си и баща си. Ама и ти си прост като майка си. – искаше да му каже, приличаш на майка ти, и тя беше добра и красива, и много я обичах, и много ми липсва, и сега като виждам нея в тебе и сърцето ми се къса, защото и тебе безкрайно много те обичам. Но нямаше как така да се изрази.
Младежът плю по него и слюнката му се застича по телената мрежа, изпсува го и стана да излиза.
- Ще умреш в изпражненията си, - извика след него мъжът, - До кофите като майка ти, на улицата. Ама тя си беше и оттам, тя си беше уличница.
Искаше се да му каже: чувствам се виновен за майка ти и не знам как да изкупя вината си, моля те помогни ми, върни се, не ме изоставяй. Ама някак беше късно вече.
- Да, късно взе да става. – каза човекът с вестника. - И водката взе да свършва, дали не наближаваме пристанищната гара?
- Да, струва ми се че видях чайки, - казва момичето с бисквитите. - А дали не бяха гларуси? Вече планинските върхове минаха, наближаваме морето.
- Извинете ме. Пардон. - възрастния човек в костюм и вратовръзка се връщаше на мястото си. Изморих се да пиша. Ръката ми трепери. Не знам дали е светло или тъмно. Образи и спомени се смесват, звуци и цветове разменят местата си, животът сякаш свърши сякаш всичко тепърва предстои, не разбирам дали гледам надолу или нагоре. Не знам къде съм кой съм какво правя защо го правя и какъв е смисълът на всичко и дали въобще каквото и да е има какъвто и да е смисъл. И все заключавам, че няма и че всеки смисъл е измислица, и това което е било и това което не е било е едно и не е нищо. Не мога вече.
Бабата със зелена рокля си беше просто възрастна госпожа. Момичето с къса коса срещу нея гледаше уморено и отегчено пред себе си. Господинът беше прочел вестника и изпил водката, а момичето с бисквитите ги беше изяло. Възрастният господин с костюма вратовръзката и брадата и найлоновите пликове леко похъркваше, а момчето и момичето се държаха за ръце. А влакът вече стигаше до пристанищната гара, беше сутрин, всички тепърва се събуждаха, чакаше ги ден, прекарали бяха нощта в седнало положение, некъпани, с немити зъби, не пили кафе. Някой поздрави с Добро утро, но очевидно витаеше някакъв димен махмурлук.
Казвам довиждане и излизам от влака, насочвам се към автогарата, и трябва да взема маршрутен микробус докъдето планината се слива в морето. Още е много рано и няма почти никакви хора, само група възрастни граждани и гражданки предлагащи квартири, но сезонът беше отдавна приключил, късна есен. И небето с цвят на непробиваемо олово. Самотно рошаво куче седи на тротоара и се чеше. Не разбирам дали съм на автогарата или в измерението хикс. Спуска се мъгла, обхваща всичко и цялата действителността става оловена.
Не се виждаше нищо, нямаше как да продължат с колата. Трябваше пееш. Освен че наоколо беше мъгляво, беше и кално, и пътят бе разбит. Съшо както преди четири години но този път имаше нещо странно наоколо. Преди се усещаше поне някакво дихание, а сега всичко наоколо беше застинало бездиханно. Само тръни и разруха.
Придвижваха се до началото на селото и мъглата малко се поотдръпна. Гледката се разкри пълна. Всичко беше обрасло с коприва и тръни, имаше порутени стени и огради, паднали ограбени жици, разбити прозорци, паднали покриви. Стигнаха до площада, където сградата беше някога кметството читалището училището библиотеката и молитвения дом. Плочката с герба на страната беше изкъртена, вратата разбита. Влязоха вътре и прекрачваха повалените по пода боклуци докато се качваха по стълбите до молитвената стая.
Чистачката взе кибрита до кандилото. Иконата беше така както я бяха оставили. Даскалката обърса със салфетка прахта по иконостаса, а пазачът слезе да потърси дърва за печката. След малко кандилото пред Богородица гореше, а погледът й падаше върху стаята. Печката бумтеше и от комина се издигаше дим. Селото може би щеше да се съживи. По лицата избръмча двигател, трите деца бяха дошли. Качиха се до стаята и се наредиха заедно с другите около печката:
- Какво става, защо се събрахме всички? - попита младежът атлет.
- И такива срещи се случват, - промълви чистачката с поглед в иконата. - Това е за всички нас урок по търпение.
- Как разбрахте че идваме, - попита момичето.
Бабата циганка ни каза.
- А тя къде е?
- Замина зад океана да те търси и там остана. Няма да се връща, като умре чак. - каза пазача.
- След малко ще дойде администратора. Обади ми се в общината. - каза учителката.
- Младежът не можеше да осмисли историята с баба му.
- А защо е тръгнала да ме търси? – попита.
- Някакъв циганин те търсил от затвора за пари. - обади се чистачката.
Момичето седеше на стола и гледаше в иконата. Момчето гимнастик вървеше напред назад пред прозореца, спря се и каза:
- Някакъв автомобил спря отпред, излиза костюмар. Той е.
Чу се скърцането на вратата долу, стъпките по стъпалата, вратата се отвори и сам господина се появи на прага.
- Ей, браво, всички сте тук, чудесно. Я колко си пораснал, - каза на гимнастика. - А вие не сте мръднала, сигурно редовно се движите. - чистачката само го погледна бездвусмислено. Лъжеше простакът, и се подиграваше, но няма страшно. Богородица щеше да го накаже.
- Здравейте, радваме се да ви видим. - каза момичето. - Последния път ни запратихте в чужбина, и ето ни обратно.
- Да, невероятна промяна, само за четири години. Вашата учителка ме упрекна, че сте нямали треньори, логопеди, възпитатели, доброволци, и какви ли още допълнителни поддръжни сили. И ето явно е била права, че това ни е нужно за да направим промяна в човека и в обществото и в света.
- Не сте прави, има немалко треньори, психолози и логопеди навсякъде по света. Без желание не става.
- А желанието изчезва, - каза младият гимнастик – Изчезва напълно.
- Добре, като няма желание не става ли насила? – попита администраторът.
- Не, - каза учителката, - никога.
- Ако например множеството те викна след себе си и ти тръгнеш с него и видиш че множеството е тръгнало срещу някого, който няма възможност да се защити какво ще направиш? - Умълчаха се. - Силните биха тръгнали с множеството, но на страната на слабите биха застанали правдивите. Защото правдата е сила. Също както и знанието. Няма правда без знание за правдата.
Много думи и накрая нищо не казваш, какво искаш? – младият циганин го прекъсна.
- Търси те един човек от затвора, твърди че ти е родител или настойник, не можем да потвърдим, но ако искаш да подадем молба да го пуснат?
- Да мре, в затвора му е по-добре.
- Добре, сега като сте тук, имате задача да въздигнете отново училището, и да започвате да учите в него всички деца от общината и отвъд. Имате пълна свобода за разходи, само поискайте от хората! Трябва да научите децата на трите съюзни езика, на гимнастика, на музика, и на компютри. Качвайте обратно знамената и връщайте държавата.
- Колко деца ще обичате да обучим, попита го държавата пред иконата на Богородица, - И кой ще ни ги доведе?
- Колкото можете и колкото си доведете.
- А кой ще плати за разходите – попита държавата? - Небесната администрация няма ли нещо да даде?
- Небесната администрация отговаря за небесното, земната – за земното, така пише. Имате ли други въпроси?

- Кога извинявайте е следващият маршрутен автобус за планината?
- След три часа - казва отегчено касиерката. Обръща се на дргата страна с обида, че съм я обезпокоил.
Натъжиавав се, че трябва да чакам толкова дълго и сядам на пейката. В утрешната тишина чувам звуците на раздрънкан двигател вна една много стара ръждяла бяла комби кола, произведена някъде в централносъюзните държави на словото, преди хиляди времена, вкоято се задаваше дядото клошар и брадата му се рееше през прозореца.
- Няма време за обясняване, - каза. - Качвай се!
- Към планината и морето ли си?
- Да, да тръгваме! - качих се на задната седалк, че имаше по-малко бели и шарени и черни пликове, и кутии, и картони, и стъкла, и някакви греди много странни, даже се зачудих как в този автомобил се е събрал материал за цяла вила. Сложих си колана и потеглихме покрай морския път. При пътя вървеше един човек, спряхме се да се качи, и носеше на гръб огромна раница и един продълговат и тежък сак.
- Накъде така, младеж?
- Към бадемовите градини, за планината.
- И ние сме за там! Качвай се!
- Много ви благодаря. А какъв е смисълът на живота? – попита новодошлият.
- Да продължава, - отговори дядото без да се замисли.
- А благовестието истина ли е?
- Да, истина е и по целия свят трябва да се знае, но синът на Богородица не искаше да му се градят храмове, да му се рисуват икони, дялат сатуи, да му се палят свещи, да му се пеят песни, и да му се служат служби. Просто искаше да сме хора и да се обичаме и да вярваме, това е.
- Ама много е трудно, гледай какви сакове съм помъкнал, добре че ме взехте. Ами грехът е три пъти по-тежък, а всичките хора го носят.
- Да, затова и Богородица се застъпва за нас хората, че никой не може да се избави освен по воля божия, но Бог автоматично иска всички да се избавят. Така от тези земи е тръгнал протестът срещу греховността от властта и Църквата и е повлиял на мисловните течения в Западните страни оттук идва и разделението между църква и държава между Вяра и факти между емоция и...
- А има ли смисъл от това да продължава? - попита човекът.
- Разбира се. Винаги има, смисълът е там, където го придадеш, както като направиш на водата вада и тя оттам тече: ти си този който задава и определя смисъла и посоката му.
- А аз с нея си съвпадаме по зодии, ама по тукашните зодии, по източните зодии си спадаме донякъде, а по зодиите на задокеанските южни племена не си съвпадаме съвсем. Кои от зодиите са истина?
- Ако решите си съвпадате, ако не – не.
- Ама така може да решим и да не си съвпадаме или да решим частично да си съвпадаме, е редно ли е да взимаш решения за партньора си по тяхната зодия?
- Ей казах му, ти не беше ли във влака? Къде е момичето?
- Тя ще стигне по-рано да запали огън, така се разбрахме, надявам се да ме чака, беше ми сърдита.
- Това са банални неща вече, - каза дядото, - Ако се искат младите винаги ще се сдобрят.
- Но желанието изчезва, - казах.- Изчезва напълно.
- Това съм го чувал някъде, - каза човекът и погледна телефона си да няма пропуснати обаждания или съобщения. Нямаше. Не издържах и попитах:
- Ебаси, не трябваше ли да има някакво грандиозно преобразование, - и побутнах леко една от свличащите се зад мен бели торбички, - През стената да попътуваш, пътя с влака да изминеш, да стигнеш където си тръгнал, не трябваше ли да има нещо повече от това приключение!
- Там, където отиваме – каза човекът, - е всъщност истинската действителност, там си самият себе си, без никакво наслагване на мисли и примеси. Там планината те облагородява и пясъкът те изглажда, а морето измива душата ти. Небесното място на земята. Всичко останало, преди да стигнеш дотам и след като си тръгнеш, все едно не го е имало. То е някакъв сън преди да събудиш в истината и в действителността. И само Любовта е истина, няма ли в нещо любов, значи не е истина.
- Любов любов, варен картоф. - казах му, - Не ми допада такава любов, в която влюбените са си сърдити за глупости и не си говорят. Няма ли друга любов, в която не правят така.
- Сигурно има, - каза човекът, - Но то пък колко различни видове любов да има.
Беше седнал леко накриво, защото балансираше огромната раница, и една стърчаща греда с тенекия по нея, както разположените наоколо бели торбички. Дядото беше хванал с две ръце кормилото и смяташе как да вземе завоите съсредоточено.
- Я слушай, ти си доста по-малък от мене, може би като по необременен от живота и съдбата ще можеш да ми кажеш ако те попитам честно.
- Не съм сигурен, какво искаш да ме питаш?
- Ами знаеш ли как някои хора се затварят в себе си, особено след като сърцето им е разбито?
- Чел съм и съм чувал и съм гледал по телевизията, да.
- Искам да те питам ако можеш да избираш предварително и да ги предусещаш нещата винаги така, че да избегнеш ситуации, където може да ти разбият сърцето, би ли го направил?
- Тоест никога да не ми разбият сърцето дали искам, това ли ме питаш?
- Ами да. До каква степен си готов да ти разбият сърцето
- А какво значи да ти разбият сърцето?
- Ами, да те отблъснат, да искаш близостта и да ти откажат, да започнат да се държат хладно с тебе, както никога преди, да ти причинят обида, болка.
- Това е ужасно. Значи ме питаш дали искам да се науча това да го избегна?
- Мене друг въпрос ме вълнува, - каза дядото. - Как да избегнеш покварата?
- Защото струва ми се разбито сърце все кякак ще можеш да го излекуваш, но покварата как ще избегнеш?
- Покварата не идвали точно от страданието заради разбитото сърце, и покварата ни помага просто може би да притъпим това страдание. Затова искам този младеж да се предпази от разбито сърце и поквара.
- Ха-ха-ха, значи съвсем да не се впуска във влюбване и романтични авантюри.
- Ами, - казах, - в една връзка не е нужно да има непременно секс.- и дядото и човека прихнаха да се хилят. Стана ми неудобно. Човекът съобрази и каза:
- Момчето искаше да каже, че една връзка все пак не е само секс.
- Да, - каза дядото, - че какво, ще седи и ще милва момичето - двамата пак се засмяха, а аз се изчервих.
- Е все пак, - пое си дъх човекът, - има ли как човек да избегне, когато и да е да му разбият сърцето?
- Не знам защо тази дума използваш въобще, - казах му. - Сърцето не е от стъкло да го разбият, самата дума е пълна глупост. И от сюжета гледна точка няма никакъв смисъл. Това са душевни болести и страдания, обсебеност, болезнена привързаност, пристрастеност.
- Няма как да се избегне но има как да се преживее с красота и с добро чувство. Е, почти винаги. – обади се дядото.
- Наближихме разклона за бадемовите градини аз, слизам тука. - каза човекът, взе раницата и сака, благодари и тръгна по прашния каменист път към плажа. Скоро щеше да съмне, беше късна есен но и беше необичайно топло. Заради това че замърсиха земята, Бог наказа хората да ядат пластмаса и им прати топли дни в късна есен и снежни виелици в късна пролет но тогава хората си хрупаха спокойно пластмасата, и крояха планове да отидат на други планети. Защото една не им стигаше.
Човекът носеше раницата и сака по плажа докато стигна до лагерния огън, където седеше и се грееше жената. Той седна до нея, прегърна я и каза:
- Тук съм вече, малко ескимосче, и с палатката, и с чувалите, и с тентата срещу слънце, и със зимните дрехи, нямаше страшно, всичко щеше да е наред, нали не ми се сърдиш вече? Пред нас, мое малко ескимосче е Черното море, отвъд него са големите високи бели планини, и после се хиляди километри тайга и след това има един проток, след него е земята продадена от светлокосите на бледоликите, и после е нашето голямо северно кралство, великата ни ескимоска нация. И там както и тук е раят на земята, там над планините небесата нощем светят зелено, а лятото там няма нощ, и в полунощ грее слънце. Но това е на 62 дни път с кучешки впряг при добро зимно време и добре обучен впряг кучета. И е толкова далече оттук, толкова на изток, колкото и натам на запад. Толкова е голяма и щедра земята ни, малко ескимосче.
В това време заизгря слънцето от морето. Малкото останали хора на плажа ръкопляскаха. В морето де бяхо появили около две дузини делфини в чудно красив танц над слънчевия диск. Облаците бяха лилави жълти червени сиви и златни и в какви ли не цветове не се отразяваха в морето, а беше толкова тихо. Прелетяха три чайки.
Дядото клошар беше паркирал колата си на края на пътя и сега принасяше белите пликове с няколко греди и щайга с инструменти в пазарската количка, като я дотика до един счупен спасителен пост. Съблече се чисто гол и се пльосна по корем в пясъка на прибоя. Беше едър господин, възрастен, достолепен, но на лицето му се виждаше най-искрено изражение на чиста детска радост. Нещо не беше както трябва. Погледнах ръцете си и ми се сториха странни. Хоризонтът със слънчевия диск взе за да се отдръпва и като се отдръпна съвсем стана на свещ, а под свещта ръката ми се движи и държи химикалката, която оставя нишки по редовете на тетрадката. Не мога вече. Изморих се много. Краят наближава.
- Само да довърша ако са ви необходими каквито и да е неща отсега моля кажете.
- Компютри - каза военният хакер.
- Пиано, китара, цигулки, флейти, барабани, - занарежда момичето, - Речници, учебници, текстове, филми, тетрадки, химикалки, ученически чанти. –
- Добре добре, - каза администраторът, - Ще публикуваме призив за дарения. Каквото друго да ви е необходимо, ще ви го набавим, но знаете и за никого не е тайна, че страната полека-лека се обезлюдява и умира. Като вървите по улицата и хората са застинали в някакъв транс, сякаш им е абсолютно безразлично дали са живи или не. Изпростели са и не могат нито да смятат нито да четат, нито да разсъждават. Не могат дори да предадат съдържание. Но това всичко може да се промени единствено чрез личен пример, няма да стане с учебници, затова разчитам на вас.
- Амин, - каза чистачката, прекръсти се и загаси кандилото пред иконата. Стана мрак.
Не мога повече. Тетрадката свърши. Край.