автор: geostal

„...Преваля пладне. Задух страшен“...
Из „Градушка“ – П.Яворов

Далече се святкаше и гърмеше, много надалече. Хората поглеждаха на запад с надеждата да не дойде към тях.
Някои работеха по градините си, други бяха по полето, деца се къпеха в реката и хващаха риба, тичайки срещу течението, хвърляйки пясък, след което сядаха с разтворени крака и ловяха обърканата риба с ръце. Щъркели правеха непрекъснати полети за храна и се връщаха в гнездата да нахранят рожбите си. Но ето че слънцето се замъгли, стана някакси необичайно тихо, по небето започнаха да прииждат облаци, тъмносиви, оловни. Най-напред удари вятърът, заизвива дърветата, спусна се в деретата, ечемичните ниви затанцуваха, вдигнаха се облаци прах по улиците, засвири, жените хукнаха да прибират прането, разпиляха се чаршафи, вдигна ги във въздуха и ги запокити по покривите на къщите, залюляха се жиците, кокошки куткудякаха и тичаха да се прислонят, петлите се надпреварваха гласовито по никое време, предупреждавайки за настъпващата буря.
Изведнъж се чу ужасяващ гръм и трясък, писък, следобедът се превърна в нощ, светкавици и боботене, земята се затресе, първите капки бяха ледени, след тях удари градът, отначало беше като лешник, после като орех, задумка като канонада безпощадно, страховито, безмилостно, отмъстително, наказателно, сякаш някой беше виновен. Разхвърчаха се покриви, комини изпопадаха, огради се срутиха, улични стълбове се пречупиха, разпаднаха се щъркелови гнезда, земята побеля с една педя, дървета се прекършиха като отрязани, порой от лед, студ.
Някой тичаше и викаше да бягат, да се спасяват, язовир се скъсал, реката приижда бърза, мътна, страшна, влачеща и унищожаваща всичко по пътя си. Първата вълна удари скоро, заля градините, стигна до вратите на къщите, влезе вътре, започна да се покачва, стигна до прозорците, напълни мазета, приземни етажи, първи етажи, тръгна по стълбите нагоре, хората бягаха и те нагоре, качиха се на таваните и гледаха оголелите покриви и чудовищната вода, която влачеше трупове на птици, животни, покъщнина, труда и болката им.
Изведнъж дъждът спря, слънчевите лъчи проблеснаха измити и лъскави, усмихваше се слънцето, но то вина нямаше, нямаше и как да помогне, можеше само да постопли хората и да им даде надежда, че апокалипсисът е отминал.
Половин час, само половин час, в който стихията унищожи човешки труд и средства безмилостно, жестоко, безсловесно, отмъстително, сякаш за назидание.
Но човешки жертви нямаше и това беше огромно щастие в голямото нещастие. Ще се стегнат хората, ще почистят, ще построят, ще възстановят, ще посадят отново, всичко е в човешките ръце, в труда и надеждата!