автор: Albatros

... лятото умря от удар точно в слънчевия сплит,
мракът с дъх на мокра угар тръгна върху дол и рид,
с него – тих, заупокоен, тъй протяжен дъжд валя –
над смълчаното усое, връз печалните поля,
три тополи – вощеници, гаснеха край моя двор,
гарвани – проклети птици, гракнаха във смесен хор,

чух през клюмналите ниви с царевичните реси –
плачат край реката иви със разпуснати коси,
по стобора с гнили тачки вятър тръните събра,
сетне триста оплаквачки свика в близката гора,
с крайче хлебец за понуда спрях на гърбавия рид,
лятото умря от удар право в слънчевия сплит –

черен облак метна гугла връз смълчаната лъка,
котаракът с мен се шмугна в избата на сушинка,
дъжд затрака по перваза със невидимо чукче,
дядо Боже тихо каза: – Тръгвай си оттук, момче! –
и додаде: – Ай, наслука! – из прииждащия мрак,
и си сипах във бърдука скоросмъртница първак,

гледах – капката се сцежда от превитата асма,
кукувичата ми прежда се търкулна на валма,
и във тоя миг тъй свиден всичко ми се изясни,
ще дочакам ден – да видя идат ли щастливи дни? –
или – все тъй ненаситни на любов и топлота,
подир облака ще литнем някъде – накрай света.