автор: tsveti

„време да садиш и време да скубеш насаденото;“ (Книга на Еклесиаста, глава 3)

Докато съкращаваше разстоянието до Марина Самуил извикваше един след друг в главата си хората, които бяха запознати с историята на Косара.
Не бяха малко тези, с които работеше.
С колегите от лабораторията от години изследваха възможностите за съвместимост между клетките на хрилете на двойнодишащите риби с клетките на бронхите и белите дробове на бозайниците. Правеха стандартни опити с плъхове, морски свинчета, прасета. И най-накрая дойде дългоочакваният ден на първата успешна трансплантация на клетките от хриле в белите дробове на едно от опитните прасета. Въпреки това колегите му вярваха, че е все още на етап теоретични проучвания, особено след категоричния отказ на Комисията на молбата му отпреди пет години.
Тогава, когато пусна молбата си до Комисията, всички си мислеха, че е рано, твърде рано. В същността си теорията му изглеждаше непоклатима, но нямаше още нито един опитен животински екземпляр, оцелял след процедурата. Това означаваше, че трябва наново да проучват геномите, да търсят причината, поради която белите дробове на бозайниците упорито отхвърляха донорските клетки на рибите. А след това – да търсят начин, по който така да модифицират клетките на приемника и тези на донора, че съвместимостта им да бъде гарантирана.
Преди да е имал успех с животински екземпляр, той молеше Комисията да му разреши да извърши експеримент върху човек. Молеше отчаяно да извърши първия си опит за трансплантация на клетки от хриле на риба в белите дробове на собствения си син.
Колегите му го гледаха със съжаление. Мислеха, че се е побъркал от мъка. Жена му го напусна, възмутена, че иска да използва детето им като опитен заек. Синът му Момчил изкара шестата година от живота си основно в болничната стая, а той стоеше неотлъчно до него с поредната инжекция урбазон, с поредната инхалация, звънеше през час на рецепцията да пита дали е пристигнал отговор от Комисията, тичаше до лабораторията да проверява наново и наново теорията си.
Момчил не навърши седем години. Отказът от Комисията се получи малко след смъртта му. Пишеха, че по етични съображения подобна трансплантация е недопустима, особено при положение, че докторът не е дал ясна прогноза за последствията от нея върху човешкия организъм. При условие, че на този етап не може да се похвали с успех и при опитен животински екземпляр, намирали искането му, меко казано, за несериозно, което ги учудвало, тъй като го познавали като отличен и обещаващ млад учен. Склонни били да го оправдаят с младостта му и личното му нещастие, дрън-дрън-дрън. Изхвърли писмото и напусна лабораторията и целия си познат свят. Повече от две години го нямаше. Така и никой не разбра къде е бил.
И една сутрин просто връхлетя в лабораторията – отслабнал, мускулест, загорял. От погледа му вееше хлад, но вреше и кипеше от планове и проекти. Работеше почти денонощно – от лабораторията в болницата и обратно. Бе проучил Protopterus aethiopicus в естествената им среда и беше успял да донесе няколко живи екземпляра буквално от другия край на света. Работеше до малките часове на нощта. Беше си пригодил едно диванче в кабинета, на което най-често почти припадаше от умора, за да прекара в непробуден сън няколко часа до сутринта. В очите му светеше мрачна решимост. Бе взискателен към всички до фанатизъм. Колегите му взеха да го избягват, след като няколко пъти грубо отказа покани за чашка след работно време, за тенис, за кино. Веднъж така се развика на една млада лаборантка, която закъсняваше с някакви резултати, че тя избяга с плач в двора и същия ден подаде молба за напускане.
Тогава приятелят му Борис, който оглавяваше лабораторията заедно с него и го заместваше по време на дългото му отсъствие, влетя като хала в кабинета му, бесен.
- Слушай, Самуиле! Съвсем си се побъркал! Като перпетуум мобиле си. Спиш ли изобщо? Храниш ли се?
- Нещо конкретно имаш ли да казваш, Боби,понеже съм много зает – посрещна го с ледена физиономия.
- Имам, разбира се, Симо! – тръсна се на стола срещу него – Слушай, Самуиле! Хората не могат да работят с твоето темпо. Ако продължаваш така, ще изгониш всички.
Разсеяно отмести глава от монитора и го изгледа учудено.
- Борисе, имам нужда от всеотдайни хора. Ние тук се борим за човешкия живот. Не можем да протакаме. Знаеш много добре колко се увеличи детската смъртност поради влошените характеристики на въздуха...
- Знам, приятелю – погледна го малко по-спокойно Борис – Знам. И все пак – работим с хора, не с машини, ако постоянно ги юркаш, ще напуснат до един, а сами няма да успеем.
- Боби, на прага съм! Сигурен съм, че този опит ще бъде успешен. Открих причината, поради която реципиентите отхвърлят донорските клетки. Искаш ли да видиш? – с блеснали очи посочи към монитора.
- Разбира се! Слушай, не се съмнявам, че ще успееш. Само малко по-леко карай, да не ти гръмнат бушоните – потупа го по рамото Борис, докато се наместваше със стола до него, за да разгледа това, което искаше да му покаже.
Борис му беше приятел откакто се помнеше. Живееха в съседни къщи и се разделяха само като бяха болни. Учиха заедно. Дипломираха се. Работиха заедно. Единствено Борис знаеше всичко за Косара. Единствено той знаеше, че тя ще бъде първата, на която ще бъде приложено експерименталното лечение. Той присъства когато Марина подписа съгласие за процедурата. Той я погледна право в очите и ѝ каза, че нямат време да чакат официално разрешение от Комисията, но са сигурни в успеха. Добави, че са проучили в детайли генома на Косара, извършили са необходимите корекции в клетките на донора и са сигурни, че ще има съвместимост, че белите дробове на Косара ще функционират отлично, след като бъдат подсилени с богато кръвоснабдените клетки от хрилете и след като вече ще притежават новите свойства пропускливост по отношение на вода и повишена резистентност към замърсителите на въздуха. Той изглеждаше по-спокоен от самия него и успя окончателно да убеди Марина, че е взела правилно решение.
И все пак вечерта преди финалната трансплантация приятелят му Борис изведнъж цъфна на вратата у тях. Самуил отвори и мълчаливо го пропусна вътре.
- Как е нашият Паганини на медицината? – усмихна се малко насилено Борис.
- Какво искаш, Боби? – почти изръмжа срещу него Самуил – Изморен съм. Трябва да си почина за утре.
- На ръба на закона си, приятелю – изгледа го сериозно Борис – Все пак да пуснем едно запитване до Комисията. Одобриха опитите ти с животни и първата успешна трансплантация вече е факт. Този път ще бъдат по-благосклонни.
- Остави, Боби, колко пъти го обсъдихме го вече! – махна уморено с ръка младият мъж – И само да не си посмял да ми говориш пак за Момчил! Нямам сили да споря.
- Добре! Да пийнем по чашка тогава – за късмет.
Без да чака отговор, отиде до барчето и извади бутилка от любимото и на двама им Чивас Регал.
- За утре, брат! Знам, че ще се справиш.
Самуил отпи мълчаливо.
- И все пак, помисли си... Преди пет години нещата бяха съвсем различни – много по-тромави от сега.
- Стига, Боби! Детето не може да чака. Почти няма здрава белодробна тъкан. Цяло чудо е, че още е жива. Знаеш го не по-зле от мен. И това няма нищо общо с Момчил, Боби!
- Във всяко дете виждаш него, брат! – отпи силна глътка уиски – И това е съвсем нормално – човек си.
- Боби, мисля, че нямаш специалност по психология – опита се да се усмихне Самуил – Късно е, наистина, не ми се пие вече.
- Да, сега си тръгвам, добре. Последен въпрос – имаме ли съгласие от бащата?
- Боби, знаеш, че са разделени, защо ни е съгласие от бащата?
- Кой знае? – вдигна рамене Боби – ами ако изведнъж изскочи от нищото?
Самуил изведнъж се сепна и от света на спомените рязко се приземи в реалността. „Ами, ако...Но, глупости, защо му е на бащата да отвлича собственото си дете?“

Следва...
Прочетете повече тук https://www.facebook.com/kiararazenti/