автор: anaangelova

… Всяко събуждане е болка от неосъществения сън.
Всяко събуждане кара тялото да иска още мигове на покой.
Всяко събуждане налага насилственото отваряне на очите, точно когато в топлото легло си се пренесъл в света на пътешественика.
И от всяко събуждане Адът е отново такъв,а Раят- съкровено мечтание за вселенска, космическа любов. Без пози,с насмешка, откровено и прочувствено е дълбаенето на мисълта,подобно на длето, там, в Душата на Аза.
Новият Ден е пътека към непознатото. Риск за неволи, непознати боеве, за правото на мечтата да замести за кратко Слънцето. И капките дъжд,когато излизам на улицата, галят косите ми, нашепвайки: Не се страхувай!
Боя се от лепкавата кал по обувките, от сивите облаци, от ятото птици, бягащи и търсещи, от неколцината бездомни, търсещи в кофите препитание, от лаещите кучета, прогонващи самотното врабче, от враждата, изписана на лицата непознати, от усещането за прогонената като сърна любов...., от тиктакащия часовник, отмерващ ударите на собственото ми сърце, от това, което бях, ... и в което се превърнах...., или онази, която никога няма да бъда....
В моето легло ще избегна разочарованието, тъгата, безсилието, сълзите. Тук до мен е илюзорното чувство за покой и тишина...
А може би съм силна, по-силна от страданието и безизходността?!... Затова ще отворя жадни за познание ръце и ще приютя разочарованието... Ще опозная отново силата на обичта... Въображението рисува облаци от призрачни невести. Сред тях съм Аз, с ангелско лице и с демонска сила.Или това е сън в съня, нищо повече... Идващият ден е вик от изгарящи молитви, стон от неосъществени желания...Бягството и покоят отвръщат с достойнство на реалността и сивотата. И сред тях някак знам, че в делничността ще успея да намеря себе си. Само още миг и ...ще е светло!