автор: liulina

Помахвам ти моя далечна марѝна,
океанът те поглъща все по-навътре и отвъд,
закотвена съм и слушам този звук на мандолина,
песента и спира порива за неочакван път …
Вятърът ми шепне:
- Протегни ръка, дай шанс на своята съдба…
а аз под сянката на ореха стоя
и пасианси безсмислени редя …
Главата си заривам в пясъка,
който изтича между пръстите,
нищо на никъде не ме тласка,
днес е просто празна стая с пердета…
Ей, човече , грабни живота с челични шепи,
дяволитата искра припява,
а аз стоя до сляпата Темида,
като бездомна стара керемида ….
- Защо да тръгвам, да летя, да пея,
защо с живота да творя и да се смея,
като накрая пак ще занемея?
Ще изгоря, ще се удавя,
ще падна или ще се изгубя,
така като стоя и нищичко не правя,
си знам едно дърво, един корен,
една скала и ритъма на мандолина,
всеки, който се е борил е изгорял за миг,
а костенурката е дълголетна…
Любов из въздуха витае,
омайва и обърква умовете,
горят сърцата и не чувстват студовете,
трептят и сладостна се любят,
вплели длани в длани, в душите си се вричат,
горят изпиват се и пеят, че вечно се обичат …
-После ги боли и изтрезняват,
разделят се и разболяват,
защо ми е и това,
щом мога да съм твърда като орех…
стоя в очите с тъга на своя бряг,
слушам песента на мандолина
и оставям да потъне моята марѝна …