автор: the_loner_wolf

Роден в столицата на нещо като държава, през седемдесет и някоя си година. Един свободен човек се юрнал по житейските друмища.
Детство като детство, стремежи, страхове, любопитство и смели мечти. Ученическите ваканции прекарвал в едно село, там видял от къде идва млякото и хляба, свинското месо и картофите. Научил се на физически труд. Запознал се със смъртта, разбрал много неща от живота, също толкова много и не разбрал. Не успял да стане градски побойник, но все нещо не му достигало и за да притежава титлата „селски хитрец”. Като завършил основно образование, кандидатствал в техническо училище. Много се трудил на приемния изпит, за разлика от един друг желаещ, който заспал без да е написал нищо. Едва го приели нашия човек, последен и на второто класиране. Влязъл той специалност земемер и го сложили на един чин със спящия кандидат от изпита. Всички много му се подигравали (на човека, не на спящия) защото бил класиран последен по успех. Спящия не му пречел защото продължавал да спи. По средата на първата година изчезнал някъде, сигурно отишъл да спи на друго място, той също бил свободен човек, можел да спи където си поиска. На нашият човек му било приятно в техническото училище, там преподавали много интересни неща. Имало и много скучни предмети, но и тях ги преподавали, сигурно били необходими. Междувременно обявили, че е дошла свободата. Човекът нищо не разбирал, та той си бил свободен и преди това, очевидно нещо се било променило. Но какво? Това, че премахнали задължителните униформи от училището и вече можело да се познае, чии родители били по-заможни? Хората излезли да крещят по улиците, крещял и човекът. След двадесетина години разбрал, че е крещял напразно. Учил се прилежно според силите си и завършил втори по успех. Директорът на техническото училище го наградил с книга, собственоръчно подписана. Всички убеждавали човека, колко лесно ще си намери работа по специалността. Сега, когато дошла свободата и започнало връщането на земеделските земи, работа за земемери имало много. Така и не успял да стигне до работа, защото сянката на родната казарма легнала върху него като тежък шинел. В армията човекът се чувствал свободен да казва на командния състав какво мисли за него. Командният състав, от своя страна се чувствал свободен да прави с човека каквото си пожелае и го вкарвал най-редовно в ареста. Човекът пък рисувал с молив статуи на свободата по стените на ареста. Изтекло необходимото време, уволнили го от казармата и човекът пак станал свободен. Разполагал с живот и свобода. Живял човекът живота, живял и му се радвал. Бил доволен, че е жив. Влюбвал се, е, винаги в невъзможната си любов, но какво да се прави. Изглежда обичал предизвикателствата, или се оправдавал, че така се е случило, вместо да признае пред себе си, че така го е направил. Решил, че иска да стане архитект. Започнал да посещава курсове по рисуване. До него седял един друг човек, който рисувал с линия. Странен човек, сигурно са го приели за архитект. Неуверен в силите си и доста импулсивен, нашият човек се отказал от архитектурата. Все пак се явил на изпит и го приели техническа специалност по поръчка на държавата. Целодневно обучение през цялата седмица. Тук човекът разбрал няколко неща. Колко струва за да си вземеш изпита, колко е трудно да нямаш доходи и колко му е неудобно да взема пари от родителите си, та вече бил мъж и половина след казармата. С идването на свободата били съкратили майка му от работа, а баща му получил част от заплатата за миналия месец май. Напуснал висшето училище и започнал да търси работа човекът. В бюрото по труда се изненадали от неговата специалност, нищо такова не било излизало скоро. Дали не били раздали вече всичките земи докато той изпълнявал войнския си дълг? Сред многото обяви за охранители и застрахователи, човекът намерил една занаятчийска фирма, която търсела работник. Започнал уж временно и за малко, докато реши какво да прави със свободата си. Годините минавали, човекът станал добър в занаята. Фирмата не се развивала много, но доходи имало. Нашият човек успял да пообиколи света. Видял как живеят други хора. Бил свободен да обикаля другия свят, оня свят, забранения едно време, както бил слушал от старите хора. Човекът искал да живее и работи там, да спазва законите и правилата му, но другия свят не го искал за постоянно. Като турист можело, да погледа, да поснима, да си остави парите и обратно там, от където е дошъл. Човекът не бил велик специалист по нищо и не представлявал интерес за оня свят. Средно качество хора, под път и над път, а и другия свят бил построен от други хора за други хора. Човекът проклинал свободата, че могъл да надзърне в оня свят. Ядосвал се и на себе си, че му харесало в другия свят. Пак се върнал в света, от който идвал. Променен свят. Свят на свободния капитал. Производството замирало, а селското стопанство било унищожено. Фирмата на човека отивала към фалит, не само благодарение на свободния пазар, а и от свободата на собствениците всеки да прави каквото иска. Човекът пак стигнал до трудовата борса. Работа много, изисквания също много. На него вече не му се занимавало с тоя занаят, седемнадесет години му били достатъчни. Искал да се научи на нови неща, но все се усещал като в омагьосан кръг. За да започне работа трябвало стаж, а за да натрупа стаж нужно било да е работил съответното нещо. Пълна свобода. Поне да беше прочел книгата, която му подариха в техническото училище, може би щеше да знае какво да прави. Тя се казваше «Свободата – начин на употреба», така я загубих някъде, неотваряна...