автор: anaangelova

Полетата са пусти, а уж е лято. Зеленината е лъжливото човешко чувство за битието.
Влакът се клатушка като полета на хартиените вестникарски листи по поречието на видимата реалност.
Някой отвори прозореца, задушно е.
Вятърът е и мой приятел, защото размразява кълбото на отчаянието.Като онзи мъж, подал лицето си към открития хоризонт.Доверява се на цветовете. Вижда само това, което иска. А очите му са сини, небесносини гнезда, дълбоки ядра към вселената.Само той ли вижда зелените, подредени като за рапорт дървета и храсти или и онова момче там-също? Чете вестник с вицове , усмихва се и отвреме на време поглежда към другия прозорец .Там е реката.Трябва ли да са пусти полетата? А лятото да е тъжно като самотен гларус?
Едно момиче, с гол пъп и сребро по ушите, гледа към водата, която отразява образа на споделената любов.
Ято черни врани пресичат хоризонта. Тунелът е наблизо.
Искам да изкрещя: Махнете се от прозорците! Сатаната ви дебне! Но устните се сковават, а гласът- потъва в пустотата на забравените ощастливени мигове.
Още малко и влакът ще стигне тунела. Как да прежаля загубата на онзи мъж, на симпатичното момче, на дългокосото момиче? Те вярват на очите си и мечтаят чрез сърцето.
Синевата, зеленината, поляните, реката, вятърът, птиците- се превръщат в символ на доброто.
А внезапният писък на локомотива пронизва сезоните, надеждата, обичта.
Останах само аз, гледайки колко са пусти полетата, а уж е лято...