автор: MN

/на майките, загубили своите рожби/

Oт памтивек метях след ветровете,
но двор, метла и скромен завет имах.
От толкова случайности несретни,
ръцете ми скова насрещна зима.

След множествени думи за обрати,
повярвах си, че лятото е вечно,
че синоптичното най-топло кратно
е всъщност неделимо. Но далечно.

Сменихме се – сега съм верен вятър,
прахосвам и последната прашинка.
Бях сбрала смет за плод, но днес не смятам...
Скитосвайки разливам гъсто вино –

отвесно – от земята до небето.
Разчиства пътя ми една Мария –
попътно ми е. Даже на късмет е.
Тежи ми само черната шамия!