автор: dimitarkolev

От прозореца ми се открива чудесна гледка. Времето е слънчево. Преполовеният вече ден блести ярко в палитра от цветове. Долу чувам свадливите разправии на две врабчета. Те настървено се борят за дребна коричка хляб.
Моя съседка, учителка пред пенсия, всеки делничен ден по това време излиза от дома си. Днес го прави малко по-късно и това личи по нервните погледи към часовника на ръката си. Нейна по-млада колежка я настига, говори нещо, ръкомаха и скоро я подминава. На светофара тя пъргаво пресича улицата преди да светне жълто. Съседката ми не успява. Хваща се за главата, отчаяно кърши ръце. После бялата шапка се загубва в множеството.
В полезрението ми натрапчиво свети червеното око на светофара.
След няколко минути виждам, че е пресякла и несръчно тича към входа на училището. Сподиряна е от рояк деца и недвусмислените жестове на строго облечен мъж. Бялата шапка пада и се търкулва по стъпалата.
Сред уличния шум различавам жизнерадостния звън на училищния звънец.
Ядосаните чирикания на двете врабчета под прозореца ми внезапно стихват. Поглеждам надолу - едното литна с хлебната троха в човката си и бързо се скри в спасителният листак на близката бреза. Другото прибра ненужно вече настръхналите си перца и с унили подскоци се изгуби под контейнера за боклук. Лек полъх поде една врабчова перушинка и тя кацна на перваза на прозореца пред мен.
Тъмен облак забули слънцето. Хлад пролази по плещите ми. Смачках недопушената цигара и затворих прозореца.
Димитър Колев