автор: tsveti

“Бащите ни грешиха: тях ги няма вече, а ние търпим наказание за техните беззакония”
(Плач 5:7)

Макар и едва прехвърлил Христовата възраст, Самуил Йорданов отдавна не се чувстваше млад.
Загуби майка си едва на шест. Спомняше си, че тогава никой не му каза какво точно се случва и защо изведнъж мама изчезна от къщи и го водеха от време на време да я вижда в голямата болница, в която работеха с татко, но тя вече не беше пъргава и усмихната в бялата престилка, вече не миришеше на мама. Лежеше почти неподвижна на високо твърдо легло. Лицето ѝ беше пожълтяло с хлътнали бузи. Ужасяващ хриптящ звук се разнасяше в стаята, когато вдишваше – като от робота играчка когато му отказа батерията. Посягаше да го прегърне с изтънелите си ръце, надупчени, обезобразени от игли, и от огромните ѝ тъжни очи потичаха изведнъж потоци от сълзи. Уплашен, той побягваше навън и после дълго плачеше в коридора.
Облякоха го в официалното костюмче и с татко и други хора в черно, които се суетяха наоколо, цъкаха съчувствено и го милваха по бузите, отидоха на огромно поле, цялото в паметници. Веднъж мама му беше казала, че това е мястото, където хората намират вечен покой. Там почивали бабите и дядовците му. Като остарее, човек се уморява да живее, и полягва да си почине – така му го обясни. Но мама съвсем не беше стара. Тя беше дори по-млада от татко. Защо са я сложили в тази огромна кутия? Тя нe иска да си почива! Ще оздравее и двамата пак ще се смеят до болки в корема от забавните ѝ истории, ще играят на криеница, ще ходят „на кафе“ като големи хора.
„- Мамоо! – изкрещя изведнъж с всичка сила и се хвърли върху ковчега. Възрастните бяха прекалено объркани, за да го спрат. Безутешно плака, заровен в цветята, отрупали майка му. Баща му стоеше до него и непохватно го галеше по главата.
- Ще се справим, моето момче! Мъже сме – ще се справим! – глухо повтаряше.
„Синдром на постоянната загуба“ – мислеше си горчиво Самуил, докато шофираше към София. Тъкмо го бяха приели като студент по медицина, когато и татко му си отиде. „Гордея се с теб, моето момче! Бъди добър лекар! Бъди боец!“ бе написал на заглавната страница на Библията – книгата, която стоеше неизменно на нощното му шкафче последните години преди да умре, поставена на почетно място до голямата купчина с последните изследвания в генетиката и геномиката. „Книгата на книгите“ я наричаше възрастният човек със страхопочитание. Беше стара семейна ценност и в духа на традициите той я остави на единствения си син с послание, както и на него някога я бе оставил неговият баща.
„Боец. Лекар.“ – продължаваше да прелиства спомените си Самуил, докато колата се носеше по бързата магистрала – „А човек, татко?“
Специализира пулмология, защото това бе най-проблемната област на медицината в последните години. Хората реконструираха крайници, отглеждаха ги от няколко клетки, трансплантираха успешно жизненоважни органи, но ставаха жертви на все по-тревожната липса на кислород, която бавно и постепенно ги унищожаваше. Плащаха цената на собствената си безразсъдност. Крехките им бели дробове се разпадаха от изгорелите газове, които все още отделяха фабриките и колите им.
„Библията наравно с генетиката“. Как така баща му – този суров фанатизиран атеист се превърна в ревностен почитател на Светото писание? Запомни го в последните му дни вдъхновен и като никога – усмихнат. Говореше бавно и спокойно с пресекващ, почти шепнещ глас. Самуил го слушаше, стиснал ръката му, както той някога стискаше неговата в онзи тежък ден на гробищата. Сиротната обич към единствения му родител го дращеше в очите като дребни песъчинки. И паметта му попиваше тихия, едва доловим глас на баща му, който се ронеше се от устата му с леко шумолене, така както се стръскваха от дърветата изсъхналите есенни листа.
„Книгата на книгите, моето момче, е друг вид ДНК, закодирала загадката на човешкия феномен. И в смелите си опити да преобразим матрицата на спиралата не бива да забравяме този друг, прастар фундамент на човешкия гений. Досега не е изолиран ген за почтеност, но питаш ли се защо и как клетките ни са запаметили причината, поради която именно човекът е въздигнат на върха на хранителната пирамида и се е провъзгласил за венец на мирозданието.“
От усилието да говори баща му се задъхваше и давеше в суха пристъпна кашлица.
- Не говори, татко, почивай си! – молеше го Самуил.
- От утре ще почивам цяла вечност, моето момче! – усмихваше се снизходително баща му и пак силно, колкото можеше, стискаше с изсъхналите си костеливи пръсти гъвкавата му млада ръка.
- Запомни! Каквото и да правиш в онази лаборатория – отново мъчителен пристъп на кашлица прекъсваше едва доловимата нишка на любимия глас – Каквото и да правиш, Самуиле, заклевам те, прави го с ръка върху Книгата на книгите.
- Но татко, ти – объркан го прекъсна – за лабораторията...
- Разбира се, че знам, сине! Бащите винаги знаят – усмихна му се с обич – Сами с теб извървяхме целия този път. Ти вече си млад мъж. Майка ти, тя толкова се гордее с теб, отнякъде. Знам всичко за теб, сине. Колко вярваш, че си длъжен да помагаш. Колко много искаш да помогнеш. Колко си умен и талантлив. И затова те заклевам. Опази сърцето си чисто. Опази ръцете си бели. И някой ден – безпомощно махна с ръка към Библията – натежала и от твоя живот, предай я на твоя Син.
Силно иззвъняване на телефон пресече реката на спомените. Подразнен, Самуил тръсна глава. Беше настроил телефона си да звъни с мелодията на „Лунната соната“, но вече започваше да я намразва. Погледна разсеяно дисплея. „Ако е непознат номер, няма да вдигна. Поне да стигна до София! Имам нужда от малко лично време.“ Дисплеят премигваше с главни букви в червено: МАРИНА. „Марина! Но какво?“
Внимателно отби колата и спря. Несъзнателно хвърли поглед към огледалото, но вместо да погледне пътя, критично огледа измореното си лице със строгата бръчка над носа, с някога веселите пъстри очи, които според бившата му жена си сменяха цвета според сезоните, но отдавна май бяха замръзнали под нулата, отдавна зазимени. „Не е ли малко късно за това, приятелю! – поклати глава Самуил, докато се взираше в угасналия вече дисплей. „Не е ли нелепо?“ – попита още веднъж непроницаемите си студени очи в огледалото. После взе телефона и върна обаждането.
Отсреща Марина изхлипа:
- Докторе, докторе!
- Марина! Но какво има, Марина?
- Докторе, Самуиле! – продължаваше да повтаря жената.
- Марина! Моля те, успокой се и говори!
- Помогни ми, Самуиле! – избухна в плач тя.
- Марина! – отчетливо и бавно произнесе младият мъж – Всичко ще бъде наред. Чу ли ме?
- Да! Но аз...
- Какво стана, мила – така топло прошепна, че чак се учуди на себе си.
- Отвлякоха Косара – се чу съвсем ясно от другата страна.
- Батерията ми пада. Стой там, ще ти звънна скоро – набързо прекъсна връзката.
Самуил веднага изключи телефона си и го остави в жабката. Протегна се и взе лекарската си чанта от задната седалка. Бързо изсипа цялото ѝ съдържание на седалката до себе си, дръпна един почти невидим конец на дъното на чантата и разтвори двойното дъно. Имаше таен джоб, в който беше скрил мобилен телефон и пистолет. Извади телефона, включи го, изписа номера на Марина, който отдавна помнеше наизуст. Поколеба се малко и извади и пистолета. Провери дали е зареден и го остави до себе си. Набра Марина, докато междувременно педантично започна да подрежда съдържанието на чантата.
- Ало! – трескаво извика Марина.
- Аз съм, Марина. Ще говорим точно две минути, после ще прекъсна и пак ще те набера. Опитай се да ми разкажеш повече. Веднага тръгвам към теб.
Междувременно затвори чантата, включи телефона на хендсфри и запали колата отново. Без колебание направи обратен завой и потегли отново към Варна.