автор: anaangelova

...Може би човекът е наистина изначално самотен? Толкова хора има уж наоколо, а самотата е като граблива птица в нощта...Когато приемат те за даденост, духът боледува и жадува за нежност…
Искам да обичам-силно и неудържимо, храбро и дълбоко-Теб… Отдалечаваме се все повече и повече, гори сърцето, тялото жадува непознати хоризонти на хармония и страст… Погледът ми те проследява и рисува историята на любовта, онази истинската. Аз твоя съм, и не съм, днес-утре,- пак, и пак, ще бъда с теб! Мълчалива ли е обичта ни или изгаря ни от болка? И радвам се,че си до мен, цигулка нежно някъде прокрадва се в тишината. И колкото по-тъмно е , толкова повече обичам те аз!...Среднощна среща и познати силуети- на мъж , и на жена прегърнати…, в едно. И разказва се с песен за нашата любов, за отминалите страсти и бъдещите планове… Вземи ме с ръце, докосвай всеки ден така струните на душата…, страдаща, че си далеч, там, където залезът е тъй красив, а всяка сутрин е - подарък. Избърши сълзите, удвои милувките, дано имаме шанс да сме щастливи! Устните срещат твоите, любим се дълго…, и не ни се казва: "До следващия път… ". Но такъв е животът-смешен в сивотата си, пъстър- в делничността. Не ме приемай за даденост и завинаги ще те обичам, обич моя, знам!