автор: YOTOVAVA

Мълчи сега, не дишай, не ме буди от сън.
Най-истински се пише, щом зазори навън.
И сенките се стапят – в браздичка от сълза,
и в злато по листата на есенна бреза.

Тънее, изумруден, изпръхващият здрач,
и в изгрева се гмурва безжалостен косач.
Той тръгва през полята с изтръгната душа,
разсича – непохватен, зеления им шал.

И бездиханни грохват, в ръцете ми кървят.
стебла и крехки строфи, угаснали без път.
Прегръщам тишината, преди да я взриви
вилнееща косата в смълчаните треви.

Тя прималява – нежна, повиват я в зебло
човеци безнадеждни, ръждясали от зло.
О, колко я обичах! – понятна и добра,
кристална и първична – в заспалата гора.

Защото ме смалява на точица и дим,
А теб те умолявах – оттук да си вървим!
Недей ми я отнема, без нея ми горчи.
Не ме буди без време. Не дишай! И мълчи.