автор: heel

Щом стигна отбивката за вилата, Орвил Клодел даде ляв мигач и зави. Беше погледнал преди няколко секунди към насрещното платно и не бе видял да се задава кола, така че ударът, който последва, го изненада, меко казано. Един облечен в черни дрехи човек прелетя над смачкания калник и със страховито топуркане се затъркаля надолу по пътя.
На Орвил му трябваше половин минута да осъзнае, че е бил блъснат от моторист. Изхлипа от страх, докато излизаше от колата, която бе направо помляна от дясната страна. Човекът лежеше по корем на платното в страховито неестествена поза, с разкрачени крака и извит силно настрани гръб. Моторът му, който бе отхвърчал в канавката, приличаше на купчина желязо, като че ли само задната му гума бе останала непокътната.
Орвил извади телефона си и с треперещи пръсти набра номера на Бърза помощ. Осъзнаваше, че е много малка вероятността онзи да е жив, но бе длъжен да се обади. Гадеше му се от нерви. Спокойният му живот за секунда се бе обърнал с главата надолу. Тогава започна да го измъчва мисълта дали няма да го съдят за убийство по непредпазливост. Да, бе дал мигач, но явно не се бе огледал добре. А онзи откачен едва ли бе карал с по-малко от сто километра в час. Нищо чудно, че не го бе забелязал.
Трябваше да види как е човекът. Всичко друго можеше да почака.
Приближи се плахо, очаквайки да зърне обезобразен труп. Мотористът не мърдаше, но поне не се виждаше кръв, което все пак бе някакво успокоение.
– Хей! Чувате ли ме! – подвикна Орвил. Копнееше да получи отговор, копнееше човекът някак си да е останал жив. Щеше му се да стане чудо. Но при толкова тежка катастрофа…
В този момент мотористът присви коленете си и се надигна на лакти. Орвил не можеше да повярва на очите си. На лицето му разцъфна усмивка. Изглежда нещата не бяха чак толкова зле.
– Хей, добре ли сте? – попита Орвил и коленичи. Човекът махна каската си с неуверени движения. Показа се женско лице. Дълга чуплива руса коса, меки приятни черти, кафяви очи, натежали от страх, трепереща брадичка.
– Вие ли ме блъснахте? – попита жената и седна.
– Ами … не бих казал. Аз завивах, вие се натресохте в мен с висока скорост.
– А, сега вече си спомням, горе-долу. Май карах бързичко. – Тя тръсна глава.
– Важното е, че сте жива. Направо си изкарах акълите. Помислих си… Както и да е. Извиках линейка. Вие легнете! Не мисля, че е разумно да мърдате. Лекарите ще се погрижат за вас.
Тя се поотупа и, макари и трудно, се изправи на крака.
– А, нищо ми няма – отвърна тя и се усмихна.
– Много се радвам! – възкликна Орвил. – Като ви видях как се премятате във въздуха, а после и по асфалта… направо не е за вярване. Наистина ли нищо не ви боли?
– Е, чак нищо, не бих казала. Глезенът ми прищраква, а и усещам неприятно стягане в кръста, но това са бели кахъри. Аз и преди съм падала тежко. Занимавам се с йога и съм доста гъвкава, това вероятно ме спаси. Жал ми е обаче за мотора, беше почти нов. – Тя изгледа купчината ламарини и закуцука към нея.
– Много съжалявам.
– Можехте да не правите толкова рязка маневра – отбеляза тя, но в думите й нямаше злоба.
– Съжалявам. Но вие куцате! Дайте да ви видя глезена. Изкарал съм курс за първа помощ.
– Едва ли е нещо сериозно.
– Не пречи да го погледна.
– Добре – каза тя и седна в тревата край пътя.
Със съвместни усилия събуха тежкия мотористки ботуш. Махнаха чорапа. Крачето й бе толкова малко, че на Орвил му стана мило, докато го гледаше. Опипа го внимателно, уж проверявайки нещо, но всъщност искаше да се наслади на меките извивки на петата и свода. Тя примижаваше, вероятно изпитваше болка.
Тогава той се почувства гузен. Не бе редно да постъпва като дърт мръсник. Изтича до колата и взе аптечката.
Бинтоването отне на Орвил няколко минути. После той й помогна да обуе ботуша и да се изправи.
В този момент се появи линейката.
– Кажете на хората, че няма пострадал. Няма да ходя в болница – подхвърли жената и отново загледа тъжно останките на мотора си.
– Все пак е редно да ви прегледат.
– Не, не, няма нужда. Трябва да се обадя на някой от приятелите ми да дойде да ме вземе.
– Бих могъл да ви закарам, стига колата ми да върви.
– Не, колегите са на десетина километра оттук, в едно заведение.
Медиците се информираха как стоят нещата, после се качиха на линейката и си заминаха – намусени, задето са бъхтили напразно път.
– Нямате представа колко се радвам, че всичко се размина само с материални щети – каза Орвил. – Голям страх брах.
– Извадих късмет, признавам.
– Моля ви, обещайте ми, че отсега нататък ще карате внимателно – каза Орвил и бе съвсем искрен в думите си.
– Обещавам. А вие обещайте, че се оглеждате преди да завивате.
– Обещавам.
– Вие сте мил човек – каза с усмивка на уста момичето и се приближи. – Дайте да ви прегърна.
Орвил я награби с голяма жар, защото бе доволен от щастливата развръзка, а и защото дамата бе хубавка.
Когато се притиснаха един към друг, се чу изпукване. Един от прешлените в кръста й, който досега се бе държал на косъм цял, се разполови по пукнатината. Костите отломъци се разместиха с хрущене. Жената зейна от изненада, после писна, пронизана от жестока болка. Долната част на тялото й изведнъж сякаш угасна. Краката й се подгънаха, неспособни да носят каквато и да е тежест.
Ужасен, Орвил я положи на земята. Тогава той още не знаеше, че години наред ще бъде засипван от съдебни искове и ще загуби цялото си имущество. А младата жена не знаеше, че ще е принудена да използва инвалидна количка до края на живота си.