Съвсем ясно помня
подредбата на стаята ми
на втория етаж на лятната ни къща -
бялото оправено легло
под него металния леген
зеления нощен шкаф
върху него безинтересната книга
отворена на страница 71 –
разказва за кораб, който е попаднал в бедствие,
от което никога няма да се измъкне.
Помня съвсем точно сенките, които предметите хвърляха.
Гласът на майка ми на първия етаж диктува рецепта.
Върху кухненската маса бялата ваза с нарциси.
На двора е сестра ми с кошницата с череши – всички червиви –
глупавата ѝ бяла рокля.
Помня всяко листенце до най-малката жилка.
Вълничките във фонтана.
В едното му око се отразява прозорецът ми –
юлско небе, застинало от тогава в красива картина.
Другото око е отрязано в сянка.
Лявата му ръка върху облегалката на стола.
Дясната в джоба без дъно.
Отварящата се бавно уста
като риба на сухо
от която излиза онова дълго изречение
на което не виждам точката -
единственото, което не помня,
колкото и да се опитвам
какво каза?
се питам но се връщам
към предметите, звуците,
бримката по пердето със слънчогледите,
пъпките по врата ми - толкова мръсен.
Една уста, в която времето изчезна.
Опитвам се да прочета
по движението на устните
нямото заклинание -
което като оръжие от бъдещето
замрази света
в онзи момент -
часът е 13:25 - след пет минути ще ни извикат за обед,
но аз знам,
всичко остава завинаги
такова, както съвършено го помня
и както нищо не си спомням.