автор: Snejen_bor

Обичам да те гледам във очите,
когато ми говориш за обичане.
Не вярвам толкова в искрите,
след ад _ велико вричане.

Душата ми е тъжна, страда,
а бях, а бях момиче,
възможно ли е пак, кажи ми
да се превърна в птиче,

зареяно далеч в простора
без път и без умора,
да търся теб, сред толкоз хора,
за да те намеря.

Различно е, сега сме други,
косите ни са бели,
отново виж, нали сме луди,
щуреят ни душите.

И времето плете дантели,
с пръсти по лицата.
Кавги, любов,
отново тичане,
сега е време за обичане!