автор: heel

Не бе пушил от една седмица и копнежът да запали цигара сякаш владееше цялото му същество. Представяше си как дръпва здраво и дробовете му се изпълват с блажен дим, как главата му се замайва приятно и идва мечтаното успокоение. А после насладата става по-наситена с всяко следващо засмукване.
Знаеше, че някои пушат в нишата в дъното на коридора, въпреки забраната. Даже и пепелник имаше, скрит бе зад една тухла на перваза. Преди час бе направил разузнавателна обиколка, затова бе наясно.
Макар на практика ръцете му да бяха неизползваеми заради десетките счупени костици, бе успял да премести цигарите и запалката си от болничното шкафче в джоба на халата си. Сега трябваше да отиде в пушалнята и да се опита да запали. Вярваше, че ще се справи някак си, нищо че дланите му бяха шинирани и бинтовани. Щеше да си помага с китки, ако се наложеше.
Измъкна се от стаята и, след като се увери, че никоя от сестрите не го наблюдава, с небрежна крачка се отправи към дъното на коридора.
Нишата бе празна, прозорецът – открехнат. В пепелника киснеше самотен фас, буквално киснеше, защото бе валял дъжд.
Не успя да запали цигарата, която бе налапал. А на всичкото отгоре заради мърдането на върхове на пръстите болката се засили, чак очите му се насълзиха. Имаше чувството, че ще се пръсне от гняв. Толкова безпомощен не се бе чувствал никога. Идеше му да разкъса със зъби превръзките и да освободи многострадалните си ръце. Тогава вероятно щеше да се справи с проклетата запалка.
Облегна се на стената и зачака дишането му да се успокои.
Тъкмо се канеше да се прибере в стаята си, когато от женското отделение излезе млада жена. Беше се отпуснала тежко върху патериците си и се придвижваше с бавни крачки, като щадеше левия си крак, който се подгъваше и провлачваше при всяко стъпване. Пред бледото й лице, което се кривеше от върховните усилия, се клатушкаха сплъстени кичури черна коса. По бялата й нощница имаше петна от йод.
Той се съмняваше, че тя идва да пуши, но все пак реши да изчака.
Десет минути по-късно жената се добра до прозореца. По челото й бе избила пот, ръцете й трепереха.
– Имате ли нещо против да запаля цигара – попита тя и се облегна с гръб на стената.
– Не, разбира се. Аз също дойдох да пуша.
Тя кимна, после пусна за момент дръжката на едната патерица, извади цигара и запали. Изглежда я беше страх да не падне, защото след всяко дръпване гледаше да се подпре по-стабилно. Щом изпълнеше дробовете си с дим, примижаваше от удоволствие.
– Извинете, бихте ли ми запалили цигарата? – попита той.
Тя ококори изненадано очи; когато видя бинтованите му ръце, кимна.
– Естествено. Чак сега забелязах, че имате проблем с ръцете.
– В сервиза един крик изпусна…
Той се приближи. Тя щракна запалката и огънчето облиза върха на цигарата.
– Благодаря.
– Така ли ще пушите? Без да махате цигарата от устата си? – попита притеснено жената.
– Няма друг начин. Не мога да държа нищо с тези ръце – отвърна той, докато пуфкаше.
– Бих предложила да ви я подавам, но ме е страх да не падна.
– Няма проблем. – Вече приятно замаян, той се загледа приятните черти на лицето й. Идеше му да я разцелува, толкова й бе благодарен. – Добре че дойдохте. Без вас нямаше да се справя. Даже се канех да се прибирам в стаята.
– Значи това ви е първото пушене тук в болницата.
– Да.
– Аз пуша за трети път. Две седмици карах без тютюн, защото бях на легло. Имам пукнат таз и фрактура на бедрото, но лекарите вече ми дават да ставам. Зле съм с ходенето обаче. Само заради тютюна направих този дълъг, двайсетметров преход. Ха-ха.
Тя запали втора цигара. Тялото й вече не изглеждаше толкова напрегнато.
Той направи „заварка“ и се зачуди как да махне фаса от устата си.
– Чакайте, аз ще го махна – каза тя и се понамести върху патериците си, после взе фаса и го метна в пепелника. – Искате ли още една цигара?
– Да, да – отвърна мъжът със светнали очи. – Вие ми спасявате живота.
Тя пусна широка усмивка, обслужи го и загледа замечтано през прозореца.
– Имате ли нещо против да пушим заедно и в бъдеще – попита плахо той. – Нуждая се от вас.
– Не, разбира се. Как ще се уговаряме обаче? Стаите ни са на десетки метри една от друга, а аз едва кретам. Може да отскачате да ме викате… Но пък мъж в женското отделение… А и сестрите ще се досетят, че пушим. Да ви дам номера на телефона си?
– Аз не мога да ползвам телефон, да му се не види – затюхка се мъжът.
– Лоша работа. Знаете ли какво? На всеки кръгъл час отскачайте до пушалнята, става ли? Вие поне нямате проблеми с краката.
– Става.
– Е, не мога да гарантирам, че винаги ще съм в състояние да се придвижа, но ще опитвам. Ако до пет минути след кръглия час не съм се показала от стаята, значи мероприятието се отлага.
– Добре.
– Е, аз ще се прибирам – обяви жената и запристъпва към коридора, примижавайки от болка. – Вие изчакайте малко, не бива да ни виждат заедно. Не че не знаят, че се пуши тук, но… все пак не бива да наглеем.
– Естествено.
Той я загледа преценяващо отзад. Дребничка и със стегнато тяло с приятни извивки, но в момента отпусната като дроб върху патериците. Наведена глава и щръкнало леко назад дупе заради прегърбената стойка. Железа на лявото бедро, издуващи нощницата. Тътрузещо се настрани стъпало, чиято боса пета току се изхлузва от сабото и се провлачва по мозайката.
Дори здравия й крак не изглеждаше стабилен – на моменти се огъваше в коляното. Цяло чудо бе че успяваше да се държи изправена, а даже и ходеше.
Остана доволен от видяното. Едва ли скоро щяха да я изпишат от болницата, което означаваше, че щеше да има кой да му пали цигарите. Чудно се бяха наредили нещата, нямаше опасност да остане без никотин точно по Коледа. А и момичето бе свястно, само бе предложило схема за пушене.
Пушачката се бе дотътрила до стаята си и се чудеше как да отвори вратата, когато отнякъде изникна старшата сестра, едра жена на около петдесет години със сурово изражение на лицето и сключени заплашително вежди.
– Жана, къде ходиш бе, момиче! Нали докторът ти каза да се изправяш само в присъствието на рехабилитатор, и то за кратко! Какво е това щъкане по коридора!
– Ама аз само…
– Няма ама! Тазът ти е зле още. Едно падане и ще се потрошиш съвсем, не разбираш ли? За бой си. Ако ми беше дъщеря, досега да съм те напляскала. Хайде, ще ти помогна да си легнеш. Само внимателно стъпвай да не стане някоя беля.
– Аз… съжалявам.
– А, сега и сълзи. Аз тези работи ги говоря за твое добро, не защото съм чудовище. Не плачи, мила. Бавничко, ха така.
Те влязоха в стаята. Мъжът, който не можеше да използва ръцете си, гледаше като ударен от гръм. Очертаваше се Коледа без тютюн. Сърцето му се сви от притеснение. Изгледа тъжно пепелника и се прибра в стаята си.