автор: tsveti

ПРОЛОГ

“И дивите осли стоят по високите места и гълтат въздух като чакали; очите им потъмнели, понеже няма трева.”
Еремия 14 глава

Беше се изпънала върху лявата си страна в самия край на леглото. На тясната рамка, за да заема минимално място. Ама че легла – от старите пружини. Тялото ѝ бе опънато като струна, мускулите – напрегнати. Беше готова да скочи при най-малкия шум вдясно. Вдясно спеше дъщеря ѝ. По средата на леглото, облегната на няколко възглавници в почти седнало положение.
Спеше. Най-накрая. А тя, полегнала встрани, благодарна, слушаше най-прекрасната музика на света. Как детето ѝ диша. Как леко поема миниатюрни глътки въздух. Ноздрите ѝ се разширяват. Устните се отварят. Въздухът се плъзва между зъбите. Устата рязко се затваря. Част от въздуха сърдито проскърцва по гръкляна. Поема към бронхите с леко свистене. Като старите млековарки малко преди да заври млякото. Свистенето се засилва. Преминава в тихо свиркане по крехките клончета на бронхиалното дърво. Докато въздухът насища дробовете, свиркането неизменно расте.
Тя гали детето си по челото. Изпотеното малко челце. Опънато от напрежение в борбата за въздуха. Остаряло от умора детско челце. Поредната мъчителна седмица в неудобното болнично легло.
Поредният тежък пристъп. Дерящата кашлица, суха като чупене на клони. И онзи отчаян поглед в мамините очи когато въздухът не достига, но не знаеш защо. Мама тича по пижама с инхалатора в ръце, звъни на „Бърза помощ“, дава от „вълшебния“ чай лъжичка по лъжичка, отваря широко прозореца и накрая в отчаянието си те грабва и те изнася на ръце навън, докато дойде линейката. Отпусната в прегръдката на мама, натъжена от сълзите в очите ѝ, отново и отново се мъчиш да поемеш въздух. И все не става. Болят гърдите. Боли коремчето. Лошо ти е. Линейката не идва. Въздухът не идва. И пак опитваш. И пак. Разплакваш се от безсилие. И мама плаче.
И после се събуждаш в тясното бяло легло в болницата с тръбички в носа и абокат на китката. Мама седи до теб и те гали по челото. Идва младият доктор и бързо повдига пижамата, да те преслуша. Пръстите му са студени. Гледа сериозно и клати глава.
- Детето се влошава, госпожо! Едва успяхме да я спасим тоя път. За пореден път Ви подканям – включете се в експерименталното ни лечение. Включете се и спасете живота на дъщеря си.
- Докторе, Вие казахте... страничните ефекти – гласът на мама трепери, а очите ѝ са подпухнали и сухи. Пак цяла нощ не е спала и е плакала толкова, че сълзи няма вече.
- Странични ефекти! – докторът извиква възмутено – Става дума за живота ѝ, госпожо!
Мама го гледа, твърде уморена да спори.
- Вижте, в състояние като нейното..., боя се, че нямате никакъв избор. Въздухът в последните няколко години е изключително замърсен. Знаете това не по-зле от мен. Азотният диоксид, серният диоксид, въглеродният оксид са с концентрации три пъти по-високи от тези, които са били приемани за допустими само преди десет години. Боя се, че при дъщеря Ви, както и при други деца и възрастни, страдащи от бронхиална астма и хронични белодробни заболявания, всичко това е довело до необратими структурни промени на белия дроб. Показах Ви снимката от скенера на дъщеря Ви. Детето се влошава, госпожо! – докторът гледа мама строго, протяга дясната си красива бяла ръка и я стисва предупредително за рамото.
- Но, докторе! – извиква мама – Какво, какво да направя, докторе!
- Какво ли? Казах Ви преди три дена, а всеки път все по-трудно я спасяваме. Дробовете ѝ са като дантела. Колебанието Ви я обрича на неимоверно страдание. Това ли искате за детето си, госпожо? – гледа я вече сърдито.
- Докторе – мама стисва устни и изведнъж заговаря също строго и твърдо, без да отделя поглед от очите на доктора – Казахте, че все още не сте изследвали страничните ефекти на лечението. Казахте, че не знаете какви точно, но сте сигурен, че ще има такива и във външния вид, и в органите, и в емоционален аспект. Докторе, казахте, че лечението се състои във видоизменение на белите дробове, в промяна на генетичната структура на белодробните и бронхиалните клетки. Искате да присадите на дъщеря ми клетки от хриле на риба. Вие имате ли дете, докторе? – мама все така го гледа право в очите, а гласът ѝ потрепва и глъхне като звука на цигулката в нощите след като татко ни напусна.
Не си спомням скоро да е свирила. Откакто пристъпите ми зачестиха e все напрегната, недоспала - или с инхалатора в ръце или вечер до късно на компютъра. Все повече работи, за да можем да плащаме лекарствата, сметките, престоите в болницата. А цигулката си стои затворена в калъфа в ъгъла. Вечер понякога, когато си мисли, че спя, я изважда и я милва като дете. После въздъхва силно, затваря я и пак затраква по клавишите.
- Госпожо, преди пет години синът ми се влоши необратимо след тежък пристъп на бронхиална астма. Получи масивен двустранен белодробен колапс и не успяхме да го спасим – докторът я изгледа продължително и се насочи към вратата.
- Докторе! – изхлипа мама и леко го прихвана за ръкава на бялата престилка.
Той се спря, обърна се и пак я изгледа.
- Съжалявам, докторе...
- Животът на Вашето дете е във Вашите ръце, госпожо – докторът хвана и двете ръце на мама и ги стисна силно в своите – Разказвах ви няколко пъти за двойнодишащите риби. Природата ни учи да сме адаптивни, за да оцелеем. Налага се да си научим урока.
Телефонът на доктора иззвъня. Смръщи се малко, но го извади от джоба на престилката си и хвърли поглед към дисплея.
- Извинете ме, госпожо! Чакат ме. Моля Вида ми дадете отговор утре. Детето не може да чака повече.
- Разбира се, докторе! Благодаря Ви.
Мама затвори вратата след него.
После приседна на леглото ми и пак ме замилва по челото. Беше толкова тъжна, че ми дожаля.
- Миличка, трябва да ти обясня нещо – гласът ѝ беше съвсем тъничък, аха-аха да се скъса.
- Мамо, мамо! Аз разбрах! – усмихнах ѝ се – Докторът ще ме лекува и ще стана русалка. Като малката русалка Ариел. Тя е добра и весела. И здрава. Има опашка, но е много красива. А ти защо плачеш? Няма ли да ме обичаш, ако имам опашка?


ПЪРВА ГЛАВА

„Сушата нарече Бог Земя, а събраните води - морета; и видя Бог, че това е добро“ (Битие 1:10)

- Като живо е – прошепна жената, подпряна на стойката на един плажен чадър.
Морето бе гладко и спокойно тази сутрин. Заприлича ѝ на огромна домашна котка, заспала дълбоко на дивана. Само козината ѝ едва-едва потрепва като си поема въздух.
Жената изхлузи тънката лятна рокля и бавно закрачи навътре в кроткото море. Напредваше леко, на пръсти, да не го разсърди. Когато водата покри гърдите ѝ, спря неподвижна. Положи разперените си ръце върху хладката искряща повърхност. С дланите си посрещаше ритъма на спокойно полюшващите се вълни. Остави се пулсът на стихията да се изравни с ударите на несъвършеното ѝ майчино сърце.
Някъде там, далеч отвъд шамандурата малката ѝ дъщеря палуваше с делфините. Искаше да опознае този необят, който се превърна в дом за детето ѝ.
Изведнъж морето се раздвижи. Висока вълна я блъсна почти до очите. Жената се сепна.
- Мамо! Мамо-о-о! – забуча морето в ушите ѝ.
Бурните вълни извираха една от друга. Доверчиво протегнатите ѝ длани се свиха тревожно в юмруци, с които объркано притисна заглъхналите си уши. „Невъзможно! Тя е много далеч. Играе си някъде“.
- Мамо-о-о!
„В ушите ми влезе вода и започвам да халюцинирам“ – объркани мисли се стрелкаха в главата ѝ – „Ушна мида. Като прастаро морско животно тази хрущялна фуния, привличаща звуци, се спуска към мистичен проход, който ни отделя от света. Какво улавя слухът ни, когато притиснем рапан плътно към ушната мида –вибрациите на морето или древния отклик на човешката душа?“
С усилие направи опит за крачка към плажа, но морето отново я блъсна и този път с мъка се удържа на краката си. „Като че ли с наслада!“ – обидено отмахваше мокрите коси от челото си и плюеше солената блудкава вода „Тя е много далеч. А аз трябва да се спасявам. Аз... не съм част от нейния свят.“
„Не съм част от нейния свят...“ – мокра и трепереща, преглъщаше горчивина и сол – „А ако стана? Ако се превърна в сол и пяна и вълни...
- Мамо-о-о! – мощна вълна я потопи цялата, нахлу в ушите и ноздрите ѝ. Инстинктивно погълна от солената вода. Водата я изпълни докрай. Захлупи я, натисна я към дъното. В главата ѝ гръмна една прелюдия на Бах за орган, която баща ѝ обожаваше да изпълнява. В спор с тържествената, бавно пристъпваща мелодия на органа, хлъцна неуверено една бърза, нервна, писклива цигулка. „Ха! Точно както спорехме с татко!“
„Изплувай, Марина! Умираш! Бори се, момиче!“ – извиваше пронизителни трели цигулката.
Но органът безпощадно я задушаваше.
„Детето ми! Защо се съгласих? – обезсърчена плачеше цигулката някъде съвсем далеч.
„Не си част от нейния свят“ – боботеше всезнаещо органът.
- Мамо! – чу вика съвсем ясно в момента, в който всички гласове и мелодии в главата ѝ се бяха смесили и слели една с друга в невъобразима какофония.
Усети как две силни ръце я хванаха здраво за кръста и я оттласнаха високо нагоре. Позна аромата на косите на дъщеря си сред миризмата на сол и водорасли. С едната си ръка детето я прегърна здраво и я притисна силно към себе си, а с другата уверено заплува към брега. Марина отпусна глава на гърдите ѝ.
„Разменихме си ролите, мило мое. Съвсем скоро ти търсеше моето рамо да си поплачеш“. Благодарна, цигулката смело извиси глас по Паганини.
- Всичко е наред, мамо!
Детето я положи внимателно на пясъка, седна до нея и я прегърна.
- Трепериш! Студено ли ти е?
Марина объркано поклати глава. Цигулката упорито държеше бравурния мотив. Очите ѝ смъдяха, ушите ѝ бяха все така заглъхнали, краката ѝ се тресяха от студ или от шок. А тя – малката ѝ Косара – колко красива бе станала! Косата ѝ – гъста и дълга, неопитомена. Очите ѝ – големи и смущаващо изразителни със синьозелените точици в кафявото.
- Почакай! Това сигурно е твоята хавлия – продължаваше да се суети около нея момиченцето – Ето, ще те наметна.
- Но какво има, мамо? Защо не говориш? Добре ли си?
Седна отново до нея. Ласкаво я погали по главата.
- Ще си ходим ли, мамо?
- Да си ходим? – Марина я погледна объркано – ами ти? Ами морето?
- О! – усмихна се момичето – Ти какво, да не мислиш, че съвсем ще се отървеш от мен? Ще дойда утре отново, разбира се.
- Мила – облекчено стисна ръката ѝ майката – Искам най-доброто за теб! Знаеш защо се съгласих и...
- Мамо! – погледна я сериозно момичето – Извинявай! Не трябваше да ти викам. Мамо! – с насълзени очи се гушна в нея.
- Миличка – прегърна я и се разхлипа шумно – всичко е наред.
Хванати за ръце двете бавно прекосиха плажната ивица, изкатериха десетина стълби и се озоваха на тесен селски път. След петдесетина метра стигнаха до миниатюрната къща с градинка, за която Марина плати цяло състояние само и само защото беше почти на брега на морето, от което сега детето ѝ се нуждаеше всеки ден. Продаде апартамента в София, напусна работа, натовари в стария форд два куфара с дрехи, цигулката и лаптопа и двете с Косара се настаниха тук. Докторът беше казал, че за нея ще е най-добре да живее в близост до море. Беше обещал, че ще идва редовно да следи състоянието ѝ. Все пак те бяха първите, които се съгласиха на експерименталното лечение. Марина настоя да не публикува никъде името на дъщеря ѝ. Не искаше да живеят под обсада от журналисти, еколози и папараци. Никой от екипа на доктора не знаеше със сигурност какви точно ще бъдат промените във външния вид и физиологията на Косара след присаждането на клетките от хриле на двойнодишащи риби в бронхиалните и белодробните тъкани на детето. Марина се страхуваше най-много от всичко от това детето ѝ да стане обект на всеобщо внимание.
- Косара изстрада много, доктор Йорданов – каза тя на доктора на сбогуване – Цял живот ще Ви бъда благодарна, че ми я дарихте отново. Толкова ми се иска вече да заживеем спокойно.
- Вие сте смела жена, Марина – стисна ръката ѝ младият доктор – Не всеки би се съгласил на лечение с неясен изход, дори ако залогът е животът на детето му. Гордея се с Вас и Ви благодаря за доверието. А спокоен живот? Какво е това? – усмихна ѝ се недоверчиво – Наречете го нов живот за Вас и за Косара – окуражаващо я потупа по рамото – Нов живот, Марина, за цигулката Ви – весели искрици заблещукаха в очите му.
- Ах, Вие сте запомнили! – погледна го изненадано младата жена.
- Марина – протегна ръка към нея. Стори ѝ се, че тонът му изведнъж се изплъзна от суховатия лекарски маниер, с който беше вече свикнала. Погледна го с любопитство. О, да, права беше Косара – беше хубав и млад този доктор Йорданов! И имаше закачливи трапчинки.
В този момент една сестра настойчиво го извика.
- Марина! – стисна още веднъж ръката ѝ – Пазете се! Ще се видим след две седмици. В случай, че стане нещо непредвидено – знаете! Телефонът ми е винаги включен за Вас – и бързо с големи крачки се отдалечи по коридора.
„Ама че съм глупава! Човекът просто се опитва да е любезен.“ – изчерви се от срам Марина.