автор: LIANIK

„ Отново ли съм припаднала?” запитах се в момента, в който отворих очите си. –„ И къде да му се не види бях сега – в съня или в реалността? „ – продължавах да се мръщя. Ама, хубав сън си беше - с готини мъже! Е, може малко да бяха „изкукали”, но пък наистина бяха страхотни. И…Спомних си за болката! Зави ми се свят. Скочих ! Да, ама като го направих и за малко да ударя чело в това на някого друг.
- Какво за Бог…- не можах да довърша и се вторачих в младежа, стоящ насреща ми. Като се размислих по-късно, той беше по уплашен от мен, но за момента аз настръхнах като коте, което бяха настъпили по опашката.
- Кой си ти? И какво правиш тук? И то… - тук спрях, защото очите ми сами тръгнаха надолу и трябваше да ги накарам да гледат лицето на младежа, защото той беше гол.” То бива, бива моето, ама…” – не можах да довърша мисълта си, защото момчето се обърна с неподозирана бързина и се опита да скочи през отворената врата. Не успя, защото точно от ляво се отвори друга и оттам профуча нещо. В следващият момент пред очите ми се материализира познатото тяло на Вторият принц.
-Макс? – въпросително издекламирах, все едно бяхме на някоя вечеринка.Той беше сграбчил за врата непознатият младеж и като метна близката покривка, за да покрие голотата му го обърна с лице към мен.” Не е било сън.” – някак полуразочаровано си помислих.
- Знаеш какво те чака! – изръмжа онзи на момчето. – Нямаш право да влизаш при нея без позволение, а и той ще те надуши и ще полудее. Само ти му липсваш в цялата тази бъркотия. – младежът се сви виновно, но в старанието си да се извини отговори и той на глас:
- Пусни ме и никой няма да разбере, освен ти и тя.
- И ние. – апострофира го гласът на Хару. Направо се обърках. Сега от дясната ми страна се беше отворила врата, която преди малко я нямаше и оттам прекрачи Хару, а след него и Тини.Приятелката ми избута най-безцеремонно фейрина и ме приближи.
- Добре ли си? – попита ме и тревожно ме огледа.Аз и кимнах с глава и тя щастлива от това ме обгърна и прегърна с ръцете си, като каза. – Толкова се радвам, че си добре!
Е и аз се радвах, защото в съзнанието ми силно туптеше споменът на болката и онези врящи железа. Какво беше станало след като го бях прегърнала? И дали…? Изтръпнах.
- Той жив ли е? – прорязах с писклив глас въздуха. Макс ми отговори, като изпревари Хару:
- Благодарение на теб е жив, ала не се знае до кога и…
- Принце! – възмутено го прекъсна Хару. – Позволяваш си…
- Какво? Време е просто някой да и разкаже нещата. Да, знам! Не ме гледай така все едно аз съм от друга планета. Знам законите ни, но тя не ги знае. Не мислиш ли, че колкото по- скоро ги научи, толкова по-малко ще се случват такива неща?
Хару мълчеше. Е на това наистина нямаше как да се сърди човек. Прав беше Макс, трябваше да науча проклетите магически закони. Той само на бързо ми беше обяснил няколко, от които най-важният беше, че се наказваше строго нараняването и неизпълнението на брачните клетви. Ако бяха брачни клетви. Въобще тука нещата бяха много по-сложни от земните ни писани и неписани закони. Така и не схванах защо моят съпруг беше решил, че заслужава наказание, граничещо със смърт от изпиващи магията и силата ти вериги. Това също трябваше да си изясня, но сега бях заинтересувана повече от това, защо непознатият младеж приличаше много повече на Престолонаследника от собствения му брат.
- Макс, кой е той? – обърнах се към единствения, който за момента ми даваше най-много актуална и необходима информация. Мълчание. Това наистина не очаквах. Е, не нямаше да мине този път, отново с мълчание:
- Искам да знам защо момчето прилича толкова много на Джонатаас? Син ли му е? – за пръв път казвах името на съпруга си така чисто и ясно. Но нямах време да се отдам на мислите си, защото и Хару и Макс и момчето почти едновременно извикаха:
- Не!
- Не съм!
- Брат му е!
„Боже, ще полудея от тези приказни щуротии!” – си помислих като вдигнах към тавана очи. –
„ На тези като че ли им вадиш с ченгел думите от устите.”
- Зенту Драгон Барсогос на Вашите услуги. – тихо го представи Макс, усетил някак, че търпението ми се изчерпваше.
- Чудесно, още един шафер. – измърморих под нос.
- Какво още един? – попита неразбрал Хару.
- Не е за високопоставената ти приказна глава! – сряза го Тиен.
- Питам, за да го преведа правилно. Не е нужно всеки път да ме хапеш! – за пръв път виждах изписано възмущение, върху красивото слънчево лице на фейринът.
- Ми като задаваш глупави въпроси. – не му остана длъжна Тини. Сега какво им ставаше на тези двамата? Направо магическа лудница! Сега ако и дилемата с наострените отношения между придворен и моя приятелка ще трябва да решавам…Живота на Кралица хич не ми понася добре. Ама аз това си го знаех от самото начало, ала кой ли те слуша?
- Аз ще ти казвам за по-лесно Зенту. – обърнах се към младежа. –Съгласен? Той объркано ме гледаше:
- Тя няма ли да ме накаже? – попита и погледна първо към Хару, а после към Макс.И двамата мълчаха.
- Тя – не, но той ще ни разкъса! А види ли теб – всички сме обречени! – скастри го Макс.
- Ти пък от какво се страхуваш! – извика възмутено момчето. „Боже, всички говореха, а не си предават мислите.” - това ми дойде като светкавица в ума, но продължението беше спряно от силният тътен идващ зад вратата, деляща стаята от коридора.
- Сега вече не ни мърда наказанието. – просветна с очи Хару. – Усетил е и е отвън. И е наистина ядосан, защото Дворецът не го пуска.
- Кой не го пуска? – объркано и в един глас извикахме аз и Тини, за да надвием над силните тътени по вратата.
- Дворецът, този, който ти говори и който ти, като Кралица управляваш! – отговори ни Макс.
„Дворец, който говори?! Или те, или аз полудявам, но…” Ще го държа ли вън или да го пускам, Господарке?”- гласът беше ясен и отчетлив в съзнанието ми.
- Дворецът? – извиках неосъзнавайки, че е на глас. Мислите ми се накъсваха от непрестанният шум.
- Не можеш ли да си по-спокойна? – извика Макс. – Усеща те и ако влезе сега тук ще ни разкъса с голи ръце, без даже да пита!
Погледнах го. Вгледах се дълбоко в магическия поглед и го разбрах – той говореше пълната истина. Опитах се да успокоя дишането си, но вълнението от новите знания ме правеше, слабо казано нетърпелива.Ужасена бях.
Ударите по вратата спряха. „Ти ли го спря?” – запитах мислено гласът, който казваха, че е на Двореца. „ Не, Господарке! Той разбра!” – отвърна ми някак стържещ и глух в главата ми. „Какво разбра?” – запитах. „ За техни величества – принцовете и принцесата.”
- Какви величества? – объркано извиках на глас в тишината, която беше настъпила. Тини ме погледна, като че ли съм откачила. Другите мълчаха. Впих поглед в Макс. Той сведе неговия.
Впих го и в Хару. Той се опита да измести очи. Ако, въобще някога съм си мислела, че е възможно да побеснея до такава степен, както точно в този момент се чувствах, едва ли съм разбирала колко силно може да е:
- Някой ще ми отговори ли на проклетия глупав въпрос? – буквално им изсъсках насреща. Е не се наложи продължение, защото това сякаш освободи някаква пружина и Зенту отговори, преди другите, които също бяха отворили усти:
- Брат ми ще става баща! Тоест Негово Величество Престолонаследникът… - усетих неудобството му и сякаш нещо се размърда в мен и ме затопли отвътре.
- Какво ще става? – това сега наистина не бях аз. Този дразнещ, тънък гласец, абсолютно не можеше да бъде мой. Но…Няма как да обясня чувството, което ме помете с осъзнаването на отговора на въпроса, който бях задала. Колената ми омекнаха и ми призля, но този път твърдо бях решила, че няма да припадам. Аз не бях такова момиче, ала с тази магическа действителност, вече не знам, точно каква бях. „ Негово превъзходителство, принцът на Драконда иска да Ви уведоми, че в определеното за това време ще се появят техни величества, Вашите желани деца.” – услужливо прокънтя в главата ми, гласът на Двореца. Боже, цяла орда от магически приказни мъже, наедно с майките им не можех да озаптя и ме побъркваха, а сега и това. Бременна ?! При това как те разбраха, че съм, като не бяха минали повече от десет дни от онази нощ? Мисля, че в ума ми въпросителните вече си правеха луд купон и отивах, не, направо летях към диагноза „психична истерия плюс придобита лудост”. „ И сега, какво сестро? Яйца ли ще раждаш?” – се запитах най-саркастично, като в ума ми се завъртяха картинки от детски книжки, където драконите се раждаха като големи обемисти яйца. И избухнах в смях! Боже и това ако не е истерия, здраве му кажи!
„ Колко още? Колко още има?” се питах, докато се смеех на глас.
-Тя добре ли е? – притеснено чух гласът на Зенту. И с разчекната до ушите уста ,продължавайки да се хиля, точно като накълван петел(тоест като пълно кукуригу) се огледах. Тини ме зяпаше така, все едно, не магарешки уши а крила имам на главата си. За останалите – даже определение не ми идваше в ума. Чак ги съжалих и едновременно с това съжалих и себе си.
- Мисля, че повече не мога да мисля! – хълцикайки все още от смеха, който ме беше обзел, като защитна функция да не полудея казах. – Това е непоносимо по всички познати и непознати стандарти! Мисля, че току-що подминахме и корейските сериали с тяхното богатство от заплетени истории и драма. Моля, момчета, ако има още какво да ми сервирате, давайте насам! Тъкмо съм загряла, че да го излапам и смеля,както си му е рудът.
- Ако подуши и теб, съвсем ще полудее! Все още не е решил какво да прави и е отвън. – заговори Хару. – Как си позволи да дойдеш? И как ти е позволил Генерал Гару Борсогос да го направиш?
- Той не знае. – смотолеви виновно Зенту. – Летях отзад с другите.
- Сега я разбъркахме още повече тази магия! – изсумтя Макс. – В момента мен ме грози страшна смърт. Това му е трети път, но усещам, че този път просто ще го направи!
- Не си само ти. Ако съдя по-това, че въобще не ми отговаря. – отвърна и Хару.
- Аз…- се опита да каже нещо Зенту.
- Ти да мълчиш и без да пращаш мисли! – изкомандваха го двамата по-големи.
- Каква смърт? И защо нападате детето? – ядосано извика Тини. Да, и аз исках да питам нещо подобно.
- Аз не съм виновен, че ти си бил при нея, като е влязъл той! – опита се да се защити сам младежът- дракондлант.
-Сега не е магическа дупка, че да говорим и за това! – отвърна Макс.
- Аз пък мисля, че с дупка или без е време, като сте тръгнали да казвате да казвате всичко. – отвърна жлъчно Тиен. Е, как да не я обичаш, тази моя приятелка, като понякога ми чете мислите, ала го казва още по напряко от мен.
- Да чуем. – провлачих властно. Е, поне си мисля, че беше властно, то може да беше и ужасно жалко, но пък свърши работа. И определено с магия или без драмата навсякъде си беше една и съща. Само където в това магическо измерение на мен ми се падаше тежката участ да разплитам някакви невидими за моето съзнание възли, а на всичкото отгоре ми предстоеше да стана майка на приказни същества. При това тръпки пролазиха по тялото ми, а въпросителните вече като лавина посипваха всяка друга ясна мисъл, останала от погрома на целия обем от нова и стресираща информация, с която ме заляха.
СЕДМА ГЛАВА

Щях да ги разкъсам на малки късчета. Да! Само да се докопах до тях и да се уверя, че тя е добре, определено този път нямаше да им се размине. Макс и Харушин..просто плачеха да им извия магическите вратлета. Може все още да бях малко слаб, но в мен гореше непреодолимото ми желание да я защитавам, а те двамата бяха причината тя да попада в неприятности. Вдишвах и издишвах, но усещах огненото кълбо в мен как набира скорост. Гледах свъсил вежди в кръглата кристална ключалка на вратите, но знаех, че проклетия дворец нямаше да ме пусне. И ако тя му заповядаше – нямаше да пропусне даже и магията през кристалните си стени. Все пак – щях да намеря начин да вляза. Тя беше там, а това ми даваше пълни права и подкрепа от страна на Магическите закони, да се добера до нея. Тя беше важната! Моята Кралица! Трябваше да внимавам и да се сдържам да не избухна в дракондланска гняв, защото иначе можех да я нараня, а това ме пращаше пак там, откъдето тя ме освободи – в оковите. Там,за първи път аз се усетих слят с нея. Тя ме чуваше и усещаше.Говорех и. И не ме отхвърляше. Магията помогна за това наше сливане. И мислейки си за сливане…Тялото ми пламва с още един огън. Трябваше да стоя настрана от нея. Как? Представа си нямах, но щях да се опитвам с всички сили да я предпазвам.За това бях роден. За нея! Тя, въобще не ме слушаше! Всъщност слушаше ме, но не ме разбираше. Още тогава и казах да отговори „Не!”, а тя ме покоси с гръмкото си „Да!” И то, какво „Да!”! Срина до най-фин звезден прах, желанието ми да изчезна в Магията и да не преча повече на другите. Щура жена! Но- моя половинка. Нейната безопасност беше най-важното за мен. Всичко останало беше на заден план.Дишах с нея, събуждах се с нея,не можех да спя без нея.
Усещах ги! Бяха вътре, но не бяха само те. Имаше и нещо друго – много познато…Някак напомнящо ми за познати аромати и образи.Близко и непознато едновременно.
Усещах и другите. Останалите от Свитата, стоящи наблизо и готови да се втурнат напред при най-малката мисъл за това в главата ми. Спазваха почетно разстояние от гърба ми, защото знаеха…Знаеха, колко може да бъде опасен един драконланд, когато неговата избрана и орисана, беше в опасност и се намираше извън надзора му, при това с други мъже. Тази малка жена…моята Кралица, нямаше никаква представа колко ми е трудно да въздържам поривите си към нея. Тялото ми гореше. Искаше я. Цялото ми магическо същество ме теглеше към нея, като към черната космическа фуния, която оставаше след избухналите или загаснали завинаги звезди. Притеглянето беше по-болезнено и от проклетите окови. Но тя не знаеше! И не виждах смисъл да научава. Там в блатото от течна свободна магия, където бях окован, разбрах, че тя е пожелала дете…Не! Че е пожелала –три.
Това беше страшно и жестоко! Не, не се страхувах да бъда баща, но…Аз не познавах добре тялото и. То беше толкова меко, живо и парещо под пръстите ми, с най-фината чувствителност, че…Единствената мисъл в главата ми беше „Ами ако я загубя?” И това ме убиваше. Правеше ме неспособен да мисля, а само усещах. А съм жалък. Един неспособен Престолонаследник, доскоро не знаещ какво е да си в дракондланска обвивка.След нея…Всичко се промени. Още от малък магията сякаш ме избягваше. В началото мислех, че нещата ще се оправят с времето. Че тя, Магията ще ме приеме и даде своя дар, но…Останах половин макиган без сили и половин дракондлан без способността да бъде в драконова обвивка. Грешка на магията – това бях. Дори родителите ми не са били истински обречени един друг, а взаимно свързали се приятелски души, които в един момент просто разбират, че трябва да направят най-правилното. Да се разделят. Приех го, защото го разбирах и знаех, че е трудно, когато обичаш някого този някой ти е отреден, да си далеч от него и разделен. И растях и не намирах мястото си... Колко пъти скривах дълбоко в себе си срама от това,че съм неспособен син…неспособен магикан и драконланд. После …станах и неспособен любовник и…срам за баща си, за расите си, за същността на магията… Научих се всичко да върша сам с това, което имам – два крака и две ръце. Но баща ми не остана доволен и отне детството на приятелите ми – направи ги мои братя. Получих семейство от „различни”. Всеки от тях беше десет пъти по магичен от мен, и малко по- различен от расата си. Той мислеше, че заради това избягвам брат си и сестра си.Заради различието си…И може би беше прав, но само до някъде. Аз просто исках те да получат всичко, което им се полагаше. Аз нито бях достоен, нито магически правилен.Колко нощи седях до главите на брат си, на сестра си и с обич, нежно ги завивах. Баща ми не разбра моят страх, че може нещо да се случи на магическия ми брат, и той също да остане без магия, но…Не стана така. И бях толкова магически спокоен, заради това. През цялото време се надявах, че така, както баща ми е щастлив с Линеади, така и Кралицата на Драгонда, също ще бъде. Уви! Магията не изпрати истинската половинка на моята пожелала ме майка. Остави я сама. И за всичкото това объркване, беше виновно моето пожелаване и раждане.
Усетих приближаването на баща си. Кралят не беше доволен от моето избухване, но ме разбираше.”Тя.” – в това се криеше цената на цялото ми магическо съществуване. Едно просто „Тя” с хиляди магически измерения на и още повече вероятности.

***

„Мисля,че щом тя не те пуска, значи е добре.Усещаш я и дворецът изпълнява нареждания, които само ти знаеш кой може да ги даде. „ – започна Джефрис Моргано, загледан в най-голямото си дете – неговата магическа вяра и гордост и неговата най-голяма болка.Синът му не се обърна. Всъщност не беше и необходимо да го прави. Ясно беше, че едва се сдържа да не се превърне в дракон и да избие вратите, защото само дракондланите имаха достатъчно дебела кожа и упорита магия, за да разпукат кристала. Кралят се беше приготвил да държи дълга реч на Джонатаас, но в този моментусети другия си син. „Да ме тръшне Магията!...Макс, какви ги вършиш?Кой? Как е вътре? Тя знае ли?Спри, ясно ми е, че Тиани не знае, иначе това не би станало. И? Тя е добре. Да! Не съм се съмнявал в това с тази свободна магия, която вилнее винаги около нашата Кралица.Но той не е добре! И сериозно се съмнявам, че ще изтърпи още дълго отвън.”
„Тези деца, наистина щяха да го съсипят! Такава бъркотия…” – той погледна към Престолонаследника, въздъхна, изправи рамене, все едно се приготвяше за най-важната си битка в цялото си магическо царуване и после изпрати мислите си към принц Максиминас - ” Кажи и да ви пусне да излезете. Да. Всичките. И той, разбира се! Харушин може малко да остави извън обхвата на фейринските си очи високопоставената ни гостенка и лична приятелка на нашата Кралица.Не ми обяснявай! Просто и предай!”
Не се наложи да чака дълго. Тя ми разреши да ги пусна. Вратите се отвориха и някак гузно един по един в коридора пристъпиха Макс, Хару и накрая, младият принц Зенту. На Кралят не му се наложи да чака дълго реакцията на Престолонаследника.Всички знаехме каква ще бъде тя, или поне се надявахме да не бъде прекалено остра, но…
- От кой мислите, че ще трябва да започна? Някакви предложения? – изръмжа Джонатас на глас и пое дълбоко въздух и просто замря в пространството. Магията се сгъсти. А иди кажи – че една жена не променя нещата!
- Мисля, че би трябвало да започнеш първо от мен. – гласът на Кралица Тиани изпълни наситеното с магия пространство, между стените. Дългите кристални коридори, сякаш поеха и върнаха стократно думите и.Е, това бях аз, разбира се! Просто ми се прииска да вкарам малко драма. Поне така драматични изглеждаха мислите на Господарката ми, когато цялата история и беше „сервирана” от принцовете.
„Какво си направила?” – простена в мислите си Джонатаас. Той стискаше юмруците си. Дъблоко в него,извираше магия пропита с болка. Погледът му беше вперен напред в момчето- негово умалено копие. Сигурно някои неща се преглъщаха трудно, но все пак се преглъщаха. Други бяха непосилно бреме и наказание за неочакващия ги. Те искаха време и възможност да бъдат приети и разбрани.Други… Кой знае какво искаха други… Господарката ме извика. При това доста властно. Време беше да се отзова на повика на Кралицата.


***
Държах в ръцете си малката, подвързана книжка от кристални страници. Тя много приличаше на онези детски книжки с дебели картонени и изпъстрени с цвят страници, в които се разказваха интересни илюстровани приказки. Прехвърлях леките като перце, но плътни на пипане и блестящи страници и немеех.” Каква красота! – си мислех. – Как да не полудее човек? И как да разбереш после от щастие или от мъка е това полудяване?„
Знаците, които при прокарването на ръката ми върху кристала просветваха в пурпурни отблясъци и бяха на старобългарски. Познавах значението на повечето от тях. Винаги съм имала манията да ровя в стари миришещи на прах книги и да пускам въображението си кой ли ги е писал, и колко хора са ги чели. Истории. Езици. Жива материя. Истории и дишаща жива легенда. Държах една жива, дишаща магическа кристална част от България в ръцете си и не смеех да се зачета, защото щом погледът ми се спреше на някой ред, знаците се нареждаха и зазвучаваха в главата ми.
„ Господарке, това е твоят език! Ти го вдишваш и издишваш.Той пее в кръвта ти и живее в съзнанието ти.”
Дворецът за пореден път се опитваше да ме убеди, че аз, най-обикновеното човешко същество, не съм станала по грешка Кралица. Била съм избрана от Магията и аз съм неговия живот и неговото вълшебство - предопределеност някаква в магически вариант. Усмихнах се. В ума ми заиграха веселите искри на мислите ми. „ Какво се мръщиш и чудиш? Я, се сети някой друг да си има за домашен любимец цял дворец? Не се сещаш, нали? Е, така си е, защото няма!”
Времето вече ми се сливаше. Огромното осветено пространство ме караше да се чувствам уютно, дори сред купищата от подвижни рафтове, издигащи се чак до далечният куполен таван и препълнени с различен вид по дебелина и цвят книги, в чиито корици оживяваха истории. Да! Точно оживяване беше. Също като на таблет, всяка страница ти говореше, а на отсрещната стена, като в кинозала всичко се „прожектираше”.
„ И аз съм нещо неразположен.” – прокънтя в главата ми.
- Какво си? – стреснах се и попитах на глас.
„Неразположен.Но не ме боли нищо и…” Разсмях се. Звукът от веселия ми кикот огласи просторните зали на Кралските библиотеки. Боже, този претворен в дворец кристал наистина ми четеше мислите. „ Ти не можеш да бъдеш неразположен!” – скастрих го аз.
„Защо да не мога,Господарке? Вие мислите за някакво неразположение, аз започвам да чувствам…”
„Ти момче или момиче си?”
„ Не знам . Какво трябва да съм?”
Този дворец! В последните часове, откакто научих, че това в което спим, всъщност е живо и не само, а и, че чете мислите и желанията ми, все още не можех да свикна със съществуването му. Все едно всички живеехме в кристална костенурка или в черупката на охлюв. Доста плашещо, поне за мен. Още повече, че като че ли в момента, в който осъзнах, че той съществува и е жив – непрестанно говореше в главата ми.
„ Момче си, а като такова – не - не можеш да бъдеш неразположен!”
„ Тук и момичетата не могат да бъдат неразположени – те са просто съзрели за времето за желаните деца.” -
„ И как да не им завидиш, а?” – си помислих. При условие, че всяка жена на земята има месечно неразположение с всички негови негативи, и иска или не ежемесечно тялото и се променяше. Тук си беше направо удоволствие да живееш като жена. Дори само при самата мисъл, че не съществува това месечно неразположение. Какво правех в Кралските библиотеки ли? Ми, Дворецът ме доведе. Само тук можех да намеря това, което търсех.
Часове след като се събудих в стаята си и открих, че един млад драконланд, при това напълно гол ме разглежда от съвсем близо, вече можех да мисля малко по-спокойно и съвсем, съвсем малко по-ясно. Все още потръпвах при мисълта за всичко, което научих и то накуп изсипало се върху мен. А и аз, все още не мога да си подредя мислите, да не говоря за чувствата. Да, чувствата и споменът…от болката. Неговата болка и онези огнени вериги, с които се беше овързал сам. Един вид - заклеймил сам себе си. За първи път в Кралската градина разбрах, че всъщност тук да бъдеш жена на някой приказен герой, не е шега работа. Излезе, че се беше оковал, защото аз се бях разкрещяла. Боже, това наистина ме изуми тогава. Той си е помислил, че ме е наранил и то толкова много, че ... Е, да! Аз май наистина крещях доста силно, да не кажа – отвратително гадно, но…То не беше само, заради това че се почувствах засрамена от себе си и от голотата, в която се събудих. Просто скоростната смяна на света, в който бях родена с този около мен ме беше накарало да пусна, някакви защитни механизми в себе си. И самото осъзнаване, че този нов свят е наистина и напълно толкова реален, колкото и всеки друг ме беше накарало да реагирам по някакъв ”здравословен” начин за тялото и нервните ми окончания. Максиминас ми беше обяснил, че първото и най-златно правило за един съпруг е да защитава жена си, тоест половинката си на всяка цена. И всяко нараняване един вид, граничеше с грубо потъпкване на закони и правила, които се спазваха напълно. Престолонаследникът сам беше избрал наказанието си. И беше избрал възможно най-страшното. Тогава не разбирах това, а реагирах емоционално и мислейки, че това наказание е нещо от рода на „общественополезен труд”. Стори ми се нещо повърхностно това самоналожено наказание и бях пожелала да видя съпругът си и да се изясним. А Макс, ми беше казал, че само аз мога да отменя такова наказание, защото всъщност аз бях не само Кралицата, но и половинката на съпруга си. Само, че в момента, в който видях, в какво всъщност се състои това налагане на закона…Онемях – отвътре-навън и обратно. Скалите и огнената мъгла, която се стелеше около тях бяха слабо казано плашещи, но да видиш втечнено езеро от бълбукащ разтопен метал и в средата окован на колене мъж, когото само преди ден или два си прегръщала и правила доста екстремни и хубави неща – си беше плашещо и стресиращо. И се поддадох на пълния огън от емоции избухнали в мен в онзи момент. Помнех болката, но и помнех гласът му и опитите му да ме предпази. Искаше да се махна оттам. Само че магията наистина беше подвластна на Кралицата, защото оковите сами бяха паднали. А както разбрах после – те не падаха просто така. Беше си нещо, като прецедент да се случи това. На такова наказание не подлагаха често, още по-малко пък някой се подлагаше доброволно, защото то водеше до пълно изсмукване на енергията и изгаряне на костите до пепел. А после – вече нищо не оставаше – нито енергия, нито тленност. Само забрава.
После се събудих и видях Зенту. Колко му приличаше само! Наистина си помислих, че му е син, но в последствие разбрах, колко съм грешала. Беше му брат и то брат, за когото Джонатаас не знаеше. И – разбира се, това не беше никакъв проблем за преглъщане пред останалото, което ме сломи. Сломи ме и като жена, и като ничие дете, и като човек.Един баща да иска, но да не може да бъде баща! Един Крал да има властта, но не и силата да промени съдбата на сина си и да помогне на семейството си! С магия или без – тръните на живота на никого не прощаваха. Забиваха се и напомняха за себе си. Някои успяваха да се извадят, други да се забравят, а трети – те наболяваха и напомняха за себе си, когато беше най-трудно.
И сега сред купчината кристални подвързани и летящи страници аз държах една красива книга изписана със знаци на старобългарски език или на нещо приближаващо се до него. Отсрещната стена ,отново се изпълни с образи. Погледнах и…” Престани! Това са овце. И не - не е нормално да се надскачат на полянка!” – въздъхнах в мислите си, изпращайки ги към двореца. „ Но вие имате нужда да се наспите.” – отговори ми той. И разбира се беше използвал това, което беше намерил в мислите ми. По-точно как хората броим овце, когато не можем да спим. „ Няма да спя! Не и докато не реша тази дилема. Започвам от нея. Пък и все от някъде трябва да започна. Прочетох достатъчно неща за последното денонощие, ще се напъна да прегледам още малко.” Запрелиствах слагайки ръката си, отново върху кристалната книга.
„Това е най-старата книга, оставена ни от Кралете с магическите и кралски закони, които не подлежат на промяна, освен ако магията не реши и кралица не подпечата с дланта си.”- продължи да ми обяснява Дворчо. Е, смешно е, ала я ми кажете как да наричате домашният си любимец на кратко като е кристален, магичен кралски дворец.”Дворчо” ми звучеше доста приемливо и сладко. А и му отиваше на игривата същност, която притежаваше. Но сега бях заета с това, да открия начин и макически закон или правило, които да отменяха глупавият закон за невъзможността един баща да прегръща, мисли и говори с детето си, при условие, че го иска. Магичен или не, и този Свят си имаше доста неща за изправяне. Убеждавах се за пореден път, че няма идеални неща, дори и във вълшебният живот, дори и в мечтите и приказните ни желания. Имаше красота, но нямаше как да има съвършенство. Истината беше в това, че ако не съществуваше сравнение между това какво е съвършенство и какво не, нямаше как да знаем и какво е магическо и какво не. Аз не бях магична, тези хора…Да, точно така за мен вече бяха хора, а не същества, притежаваха сили и магия, но за тях всичко това беше нормално. И в техните съзнания, човек като мен притежаваше много повече от тях и той беше всъщност любимец на магията. Защото Магията обичаше да твори, а създаването на нещо изискваше фантазия и свободна воля за избор.
- Добре. – въздъхнах тежко. – Дай да видя сега какво ще намеря в това старо кристално книжле. Като гледам е направена от същото, като теб, Дворчо. – и като казах това на глас се зачетох. И в главата ми зазвучаха звуци, които преливаха странно и мелодично, но аз знаех всяко тяхно значение и не само. Чувах как звучи наистина старобългарският древен език на прародителите си, защото Дворецът го озвучаваше. Наистина беше невероятно да чуеш звучните гласни и леко дрезгавият акцент, замазващ на места звуците, но не от незнание, а от правилната си артикулация. Оживяла приказка! Ето това звучеше в ушите ми, обгръщаше сърцето ми, галеше душата ми и омайваше женското ми съзнание.
Колко време прекарахме така, аз четейки на ум, а Дворецът произнасящ звучите в главата ми, не знам. Бях се подзела от красотата на това, което правехме, че за малко да подмина това, което наистина търсех. Върнах се и го прочетох втори път, трети…
- Я дай пак! – изкомандвах Двореца. Той го направи, озвучи отново редовете в главата ми, а аз звучно ги изказах на глас. И нещо се разтресе. По тялото ми преминаха тръпки., които бяха пролазили и по стените на Двореца.
- И казваш, че това е първият законник на Магическите крале, преди всички други.
„ Да!” – прозвуча в главата ми.
„Жената сама пожелава, кога магическата и аура ще се обвърже и ще роди дете.”
Общо взето този закон го бях чувала от Лин и Хару, и сега преглеждайки другите преписи в дебелите хвърчащи услужливо насам-натам пред лицето ми книги с магически закони, той си беше написан едно към едно. Имаш си мъж, но си решаваш кога ще пожелаеш да си родиш дете и тогава магията изпълнява, твоето желание. Това и да си тъп, все ще го схванеш, но…
„Един път жената пожелала дете има пълните и неотменими права да реши магическата му съдба. Тя може да го вземе със себе си, да го остави на бащата, и да се откаже от него. Ако жената и мъжът се отрекат от детето или са се претопили в магията, то изчезва в кръговете на не произносимите ничии. Имената им никога не трябва да се изричат на глас, а мястото,където са е невидимо. Те стават духове за собствената си магическа раса. Биват усещани от другите, но никога виждани сред тях”
Ето това гласеше глупавото правило,което отнемаше толкова много. Това четях в законниците на Магическите планети. „Хубаво! Жените имат права, мъжете по –малко, но…Къде бяха чувствата на децата?” – си помислих с досада и жлъч. Никакво бъдеще и обречени на забрава – това ставаше с тези деца. Сега обаче, един ред блестеше ярко срещу очите ми. Ред от изографисани думи, който в даден момент, някой беше изпуснал да препише с магия в останалите Магически законници. А той беше важен за това, което исках и пределно ясен със значението си.
„…Всяка жена казала три пъти на глас, че е майка на не изречимо ничие дете, придобива неотменимото право да го види и познае като свое. Магията ще усети ако двете сърца са свързани с нишка.”
-Да! Да! Да! – разкрещях се и дори не усетих как столът зад мен се е прекатурил от бързото ми ставане. Летях! Да, наистина имах чувството, че летя, защото еуфорията, която ме беше обзела граничеше точно с летеж.
В този момент се чу трясък и вратите на Голямата библиотека изхвърчаха, разпилявайки хиляди късове кристал. В помещението, където все още разхвърляно летяха книги и свитъци прекрачи скъпият ми съпруг. Изглеждаше слабо казано заплашително и ако не бях видяла с очите си, колко по-страшно може да изглежда без силите си, бих решила, че сега е направо ужасен. Само че, аз въобще не сметнах така. Вече бях прочела нещо, което
не само ме накара да се шашна, но и да се смея на глас. Тук, жените бяха издигнати до неподражаеми висини. Съпругата беше най-почитаната жена и уважавана, обичана и закриляна от своя мъж. Тя беше негова половинка, негова кръв, негов живот и сърце. Доста обсебващо да ви кажа честно ми се струваше това правило. Въобще не ми се мислеше как ли се чувстват самите мъже , като задължително са орисани да го спазват. Магията наказваше страшно всеки дръзнал да не изпълни дълга си да прави своята жена щастлива, да я закриля и уважава. А тук никой не вървеше срещу законите на Магията, включително и аз, независимо от това, че последните часове бях прекарала,за да търся вратичка, с която да за обиколя тези неизменими магически закони.
Не го бях виждала от онзи ден, в който като луда се втурнах да го измъкна от огнените вериги, в които сам се беше оковал. Тогава за пръв път усещах всичко, което усещаше той, сякаш аз се бях вселила в него. Чувах думите в главата си, усещах затихващите удари на сърцето му. Сега Джонатаас наистина изглеждаше, слабо казано „готино страшен”, а оттам и доста сексапилно и подмамващо парче. ” Ама какви мисли? Сестро, я се спри!” – сама се нахоках. Е, не е лесно това „спиране”, да ви е ясно! Хич не е лесно, особено, когато такъв екземпляр не само е пред вас, но и на всичкото отгоре е и Ваш съпруг. Все едно да си купиш любимият шоколад и да се спираш сам да не отчупиш от блокчето и да не усетиш сладкият нежен вкус на какаото как се топи на езика ти. Ярко е, нали? А сега иди,че устоявай! И то на такъв приказен мъж!
Очите му светеха с опасен сив блясък. Като го гледах сега, извисил се с глава и нещо над мен и изпълнил цялото ми полезрение, някак ми се видя леко опасно, първа да започвам разговор. Затова изчаквах. И за да не „скучая” през това време леко се наклоних в ляво, че да мога добре да огледам зейналата дупка и остатъците от кристалните врати.
„ Това не те ли боли?” – изстрелях мислите си към Дворчо.
„ Не, Господарке. Да ги оправя ли?” – отвърна ми той.
„ Не знам! Чакам да видя какво ще ми ръмжи многоуважаваният ми съпруг, за чието идване една купчина кристал не ме уведоми.” – смъмрих го най-спокойно.
- Добре ли си? – гласът на Джонатаас ме накара да настръхна. Всички най-малки чувствителни влакънца по кожата ми се запалиха. Почувствах се, като полазена от онези червени и парливи африкански мравки, само където чувството беше не парещо, а жарко и…слабо казано възбуждащо. Какво сега да отговоря? Истината е, че не знам дали съм добре. Напълно съм объркана.
-Уж! – измърморих полугласно.
- Криеш се от мен? – продължи той, а едната му вежда се извиси в много интересна форма. Очите му придобиха странен сребрист цвят, омесен с тъмна лава.
- Не. – отговорих възможно най-спокойно. Е, поне се опитвах да изглеждам така. – Уча се да бъда Кралица. При това взимам някои примери от теб.
Сега моите вежди се извиха. И някъде дълбоко в мен, забълбука скрит смях. Щипещо чувство пролази по кожата ми. Дворецът. Някак усетих, че той се смееше и смехът му отекваше дълбоко в мен.

Следва продължение...
Бележки от автора:
Планети в Магическата галактика, която е с две слънца.
1. Феникса (най-близо до слънцата)– Огнена Планета-Народът и живее като феникс на планетата,но се превръщат в човекоподобни същества в жълто-оранджево-червени окраска на кожата.
2. Елнаха- планета на сливащите се хора„хора полупрозрачни имащи мистична сила и красота,невероятни гласове.Хора на знанието.Могат да се сливат във всяка среда.
3. Драгонда – планетата на хората – дракони – Кралица Тия майка на Престолонаследника Джонаас
4. Графондах – Хора превръщащи се в митичното животно Грифон. То е царствено животно. Има силно тяло и крака на лъв, глава, човка и мощни крила на орел. Понякога е с опашка на змия. По гърба му има пера, а лъвските му лапи са въоръжени с орлови нокти.Тези нокти са изключително ценни - макар че не могат да обезвреждат отровата, както прави рогът на еднорога, те предупреждават за наличието на отрова в храната, която променя цвета си.
5. Саранда –хора приемащи образа на животните(най –вече на влечуги).
6. Елфиния – планетата на елфините-черни елфи -магове – елфини,които могат да се уголемяват и стават с размерите на великани.
7. Фейринда – планетата на файрините (красиви и нежни хора, лечители, свързани с природните стихии,кожата им има всички най –светли и бледи нюанси на синьо зеленото. Тя е почти прозрачна.Косите им са искрящо златни с наситен дъх на пролетна роса.
8. Кендриния – планетата на магиканите – хората магьосници. Крал Джефрис е не само Крал на Планетата, той е Властващ Владетел на Магическата галактика.
9. Токту – Каменни хора (като тролове от кристал.)токтули

Свитата на Пеещият дворец: Принцове на владетелите от другите планети и значения на имената им:
1. Исбул (Елен-бързина-стремящ се към истината и правдата) -феник - представител на планета Феникса
2. Ерми Ахтун (Господар,сродник,брат душа,дух) - елнах от планетата Елнаха
3. Вананд Доу – драгондланд и син на главният министър на Драгонда.
4. Гоар Мугел (сила способност,мощ)– племенник на краля на планета Графондах.
5. Сессар Винех – (зорко режещ със силен поглед) сарандиец - принц от планета Саранда
6. Анзи –елфин – Черни магически хора - планета Елфиния .
7. Харушин ( Хару Аруда ) – брат на жената на краля Лин(Линеади) Фей Аруда - фейрини от Фейринда.
8. Мармиас – магикан(кендриец) – Кендриния.
9. Елемаг (възхваляваща ръка,вярна) – токтул от планетата Токту.

Произходът на повечето имена и значенията са старобългарски.