автор: the_loner_wolf

Малкият провинциален град, находящ се на тридесетина километра западно от столицата, известен с подземните рудници, грозните останки от металургични заводи и темпераментните си обитатели, всяка година ставаше домакин на тридневни кукерски празници в края на зимата.
Традицонното прогонване на злото се вихреше с пълна сила и сега. Дали защото всички прогнози сочеха тазгодишния свършек на света, или участниците в събитието вече бяха станали професионални гонители на зло, но сегашното издание на маскарада се отличаваше с изключителен колорит. Зимата отново изненада ценъра за градска мобилност и компаниите за превоз на пътници. Столичната автогара изглеждаше като смръщено чело с набраздения от коловозни бръчки мръсен сняг. Народът се тълпеше на сектора, нервно потропваше с крака в опит да се сгрее и с резки движения мяташе димящи фасове в преспите. Автобусът няма престой, спира и веднага тръгва – това е! Така съобщи любезната служителка от гишето за билети. Автобусът наистина пристигна почти в обявения час и преди да е успял веднага да тръгне, тълпата се юрна, за да заеме най-добрите места, сякаш ще векува в това возило. Не минавам за нисък и слаб, но моите метър седемдесет и осем сантиметра и осемдесет и три килогарма се оказаха крайно недостатъчни за достоен отпор на желанието за качване у една нежна нимфа, заедно със своите приятелки. Станах и отупвайки снега си мислех – какво пък, все ще оцелея пътувайки прав четиредесет и пет минути. Влязох последен в автобуса и заех едно от осемте останали свобони места. Така се случи, че нежните същества се паднаха току пред мен, та успях да се насладя на ученическата скромност и доброто им възпитание. Милите момиченца, очевидно не бяха яли много дълго време. За това говореще настървението, с което се нахвърлиха върху пакет солети. Ето значи как се чувствали хората в Сомалия. Процесът беше прекъсван от викане по мобилни телефони, смях и закачки на своеобразния им звънак диалект. Тишината се възцари отново, когато едната красавица извади ярко червило и огледалце. Поради технически причини нейната уста беше запушена, а останалите заети да я наблюдават. Аксесоарите преминаха постепенно от ръка на ръка и всяка мома нанесе нужния шрих върху себе си. Операцията се повтори с четка за коса и спирала за мигли. Сигурно и те се приготвяха за предстоящия маскарад. Чувствах се като плах зрител, тайно промъкнал се в будоар. Неволно си представих как тези девойки разменят и своите интимни играчки. Острата миризма на ацетон от лака им за нокти ме избави от греховните образи в съзнанието. Потънал в мисли се загледах през прозореца. Навън се нижеха поля и гори, наметнали тежкия юрган на зимата, притихнали уморено. Стаили спомена от стъпките на велможата Кракра, прогонил смело византийската сган на два пъти. Индустриалните комини пробождаха надвисналото гранитно небе като миньорски бургии. Приближавахме градчето. Посрещаха ни първите квартали, панелно намусени и застрашително напукани. Цветните хоругви по електрическите стълбове информираха за основното събитие, а надписите със спрей по стените за величието на местния футболен отбор и омразата към столичани. Колкото повече наближавахме центъра, толкова повече растеше празничното настроение. Хората се движеха по-бързо, дрехите им ставаха по-цветни, а лицата почти усмихнати. Общинарите разчистваха снега от площада, обилно ръсеха със сол, а народа весело шляпаше в саламурата по хлъзгавите плочки. По идея на госпожа кметицата, часовниковата кула на „Минна дирекция” трябваше да бъде опакована с плат, а циферблата закрит с надпис „О, миг поспри”, но не за обезсмъртяване на пагубната фаустова любов – това го е направил Гьоте, сравнително добре. Идеята била, че по време на карнавалните празници времето спирало. Лекото разминаване между идея и действителност представяше на зрителите части от тъжно висящо, недотам чисто спално бельо и табелка, която все пак оставаше да се виждт стрелките, че то без време на къде? А времето напредваше, обявените факелни шествия вече закъсняваха с повече от час. Мила девойка от прес центъра, разположен в „Културния дом” и по военному именуван „Щаб” ми даде пропуск за събитието, придружен с малко уморена усмивка. Навсякъде личеше тегобата на подготовката. Двете сцени, едната за журито на площада, а другата за откриването и постдефилетата пред „Културния дом” бяха богато осветени от студената светлина на разноцветни прожектори. Народна музика гърмеше от мощните тонколони. Малки момчета нетърпеливо размахваха горящи оратняци, пръскащи нафтени сажди. В дъното на централната алея участниците в шествието най сетне заеха местата си. По сигнал факлите пламнаха и съскайки разгониха припадналата тъма. Колоната тръгна, шарено пременена и весело звънтяща с медни хлопатари. Всичко сякаш беше готово за грандиозното откриване. Конферансие с полуотлепен мустак заразказва за самобитната история и традиции на карнавала. Високопарните слова си проправяха път през облаците пара от дъха му и спираха в сърцата на публиката. Официалните гости се заизкачваха на сцената, колона поклащащи се пингвини в скъпи палта. Започнаха речите, какво е направено, какво се прави и най вече какво ще се направи. Микрофонът на госпожа кметицата своенравно прекъсваше от време на време, но публиката схвана основната идея на изказването. Макар името на на президента на Федерацията на европейските карнавални градове барон Хенри ван дер Кроон да й създаде сериозни проблеми, свързани с произнасянето му, госпожа кметицата се справи блестящо. По известна само на нея причина, тя именуваше събитието „СУрова”, макар по всички печатни материали то да беше назовано „Сурва”. Самият барон с безсрамно сложното име разказа как навсякъде споделял за удивителните и прекрасни ритуали в това градче, а европейците го гледали с недоверие. Дойде ред за изява и на регионалния председател, който заговори на такъв характерен регионален диалект, че прикова вниманието ми към иначе скучноватата материя. Момченце и момиченце, пременени подобаващо за случая с народни носии, като две дундести и бузести ангелчета, излезли от картина на Рафаело подскачаха усмихнати по сцената и допринасяха за празничното настроение. Следваше церемония по символично предаване ключа на града в ръцете на „воеводата”, млад момък, докаран в костюм като американски гангстер от тридесетте години. Той благодари на госпожа кметицата и се възползва от предоставената възможност – микрофон и публика, та взе че предложи пред всички на своята приятелка да се омъжи за него. Девойката се стъписа, но прие, може ли да откаже пред толкова народ, току виж й посегнал (кандидат жениха, не народа, макар, че всичко е възможно). На сцената излязоха танцьори от съвременен балет и представиха вихров спектакъл под съпровод на народна музика и електронни звуци. Разбиващата комбинация от мускулести мъжки тела, изящна женска грация и фолклорни потпури завърши с грандиозен финал, силно напомнящ хореографията на Майкъл Флетли. Дойде ред за огромната клада, поне пет кубически метра дърва, струпани на разчистената от сняг поляна. Четирима здравеняци поливаха обилно от половин час камарата с газ. Въздухът така се беше просмукал с миризма на гориво, че публиката се притесняваше да пуши цигари. Предвидената група заобиколи кладата и се подготви за ритуално хоро, но единственото нещо, което се запали бяха нейните факли. Колосалната дървена камара упорито отказваше да захване огъня, ръчкан от всички страни в нея. Или материалът беше суров – набързо сечен из близките гори, или това, което толково много миришеше на газ не беше горимо. Изложихме се пред чужденците! В крайна сметка хоро имаше, клада нямаше. Така или иначе важно е желанието, а такова не липсваше и у пиротехниците, нищо че предвидената грандиозна заря се оказа доста проскубана и кратка. Не подхождаше дори за рождения ден на дребен столичен бизнесмен, камо ли за събитие от международен мащаб, но както казах по горе, важно беше желанието. Положението спасиха улични артисти, които облечени в опънати кожени дрехи показаха изключително жунгльорско майсторство с вързани на вериги горящи факли. Народът се разотиде доволен, готов да се отдаде на заслужена почивка и подготовка за утрешните кукерски дефилета. Сутринта пролази по улици и площади намръщено сънлива. Сякаш и тя бе празнувала цяла нощ по механджийските маси. Самодейните състави, подредени по азбучен ред очакваха изявата си пред журито. Отривист женски глас съобщаваше произхода, същината на действието и краткия номер за подкрепа на съответните участници с платен SMS. Преобразени по всевъзможен начин хора стояха скупчени, пушеха и надигаха бутилки със сгряващ еликсир. Гостите се трупаха по загражденията и протягаха фотоапарати към маскираните участници. Байрактари и четници командваха, попове пръскаха с вода на всички страни. Булки – мъже, младоженци и те мъже, лекари, гробари, бабички, цигани, мечки и мечкари. Митични същества излезли от приказките, принцеси и проститутки, обилно наплескани с грим се хилеха звучно. От настръхналите кожуси стърчаха голи мъжки ръце, почервенели от студ, стиснали ножове и брадви. Млади момичета, притежателки на още непокварената нежна селска красота свенливо се усмихваха и гледаха с дръзки очи. Море от перушина, животински кожи и рога, женски фустани и дантели се люшкаше застрашително под рева на хлопатари, грохота на тъпани и писъка на свирки. Сякаш всички древни епоси се бяха отворили наведнъж за да пуснат на свобода армиите си от герои. Ангели и демони, зъбати и рогати зверове и грозилища с остриета и сопи в ръце. Древна езическа традиция, стара колкото света. Хляб и зрелища за народа. Хляб нямаше, имаше кебапчета, натъркаляни по десетки скари, изпускащи лютив дим и аромат на печено месо. Имаше и вино – греяно и дъхаво. Ракията пареше в гърлото, оставаща вкус на пушек и ферментирали плодове. Все едно човешката цивилизация се бе върнала векове назад в развитието си. Единствена цел – оцеляване. Основна задача – прогонване на злото, добруване и берекет. Участниците в карнавала се справяха чудесно. Преживели поредна зима, радостно се отдаваха на танци, песни и веселби. Груби миньорски ръце, напукани и посинели от работа и студ, носеха тежки маски и ликове. Нежни женски ръце,скрити в ръкавици стискаха табели с надписи на съответните поселища. Зъзнещи дечица, занемели от страх се гушеха в родителите си. Всички участваха, изпълнители и публика. Зрител с хитър поглед, след като се осведоми за стойността на фотоапарата ми излезе с неустоимо предложение да ми продаде същия за половината пари. Отказах му, вече си имах един. Отново се смрачаваше, отново студът започваше да хапе ожесточено като гладно куче. Прогизналите обувки и крачоли тежаха. Време беше за сгряващи напитки. Последният ден. Останалите групи и състави, от буквата «Ч» до края на азбуката. Последни по реда на представяне, но в никакъв случай по желание, подготовка и костюми. Критичното жури обяви своите резултати. Сълзите на радост, сълзите на мъка, бурните емоции, триумфа на наградените. Всички човешки чувсква преплетени в едно – благодарността, че ни има. Радостта от доброто, омразата към злото. Вечният пламък от една клада, която винаги гори – жаждата за живот. Така завърши двадесет и първото издание на кукерския фестивал „Сурва” или „СУрова”. Ако се разминем с края на света, догодина пак ще погнем злото с все сила, може и да го победим накрая...


03.02. 2013