автор: zebaitel

Зак пише насипно. Фразите му политат надолу и падат с чукване и шумолене на купчина, като бобчета от пазара в Сандански, турскосини, лилави, чернобели, жълти, но никога само бели. Бобчета, обути в шарени цвички, обли на пипане, разбъркани, вземаш си шепа и си ги подреждаш както си искаш или не си ги подреждаш, само ги задържаш за миг и ги пускаш обратно да изтекат през пръстите ти в купчината, после загребваш пак.
Абе, кви бобчета, кви пет лева?! Кебапчета с маракуйя! На него Жьоне му дращи по балкона, Де Лило му шуми под пъпа, самият Достоевски го снабдява с бесове втора употреба и ги омешва с мравки и петли, за вкус! А, петлите с кирки май му ги пробутва Лорка, да, определено са негови. Но и Зак има пълна глава с петли, градски и селски. Градските са шарени и сънливи, току притварят оранжево око, селските – проскубани, отрудени и гласовити. Зак се препъва по прахта из тясното пътче, защото петлите му се пречкат и ги разпъжда. Лара замята широката си пола около него, ту отляво, ту отдясно, мърмори си тихо, намества раницата си, в движение го целува и рязко отскубва едно косъмче от брадата му. Зак подскача на ход, сграбчва я с две ръце, навежда я към себе си и брада, къдрави мустаци, неговите устни и нейните устни за известно време образуват едно цяло, след което тя се отдръпва с ох, гъделичкаш.
Прахта уплашено излита под стъпките му, а после бърза да се утаи по зелените му гуменки, докато не е отминал, защото прахта също иска да се съхрани за по-дълго като хората и даже да дочака любимия, желан дъжд, за да се възпроизведе в кал. Зак зяпа разсеяно облите камъни и съсухрените храстчета от двете страни на пътя и мисли. Мисълта му не е бърза, отчасти поради люлеещата се пола на Лара, която, самата Лара, не полата самостоятелно, както казахме го обикаля с някакви шамански движения, от които на него шортите започват да му пречат и отчасти поради острите слънчеви лъчи, които, когато се промъкнат през редките дървета се забиват пряко в окъсаната му, древна капела и оттам в мозъка му. А мисълта му трябва за сюжета на новия разказ, който не върви и не върви.
Прашното пътче най-сетне излиза на голяма, наклонена и отъпкана като от стадо кози поляна, а в източния и край започват долмените. Зак няма представа как тези заоблени камънаци, макар и наричани от учените големи скални валуни, долмени, менхири и други подобни интересно звучащи имена ще размърдат мозъка му и ще изсмучат оттам сюжет, но Лара е уверена, че ще го направят и той вяло се подчинява. Влачи се подире и покрай „брачното ложе“, предполагаемото ложе за зачеване на Богинята Майка, егати, как ще се оръбиш само, ако се опиташ да легнеш на него. Не може да се каже, че се влачи покрай двете отвесни скали, по скоро се провира и то със зор между тях, защото се наричали „тунелът на праведните“ и народът си умира да се пъха в процепи с подобни имена! Какво пък общо има християнското понятие с траките?! Обелва си лакета във въпросния тунел, ами той е широк някакви си двайсет-трийсет сантиметра, та ако се заклещиш, никой не е в състояние да те извади, защото скалите са високи няколко метра – добре че е кльощав като солета и само раницата и огромните му стъпала малко трудно минават, докато една пухкава германка или австрийка, чу му се, че говори на немски само дето не си остава за вечни времена вътре като неправедна, макар да се промушва с едното рамо напред. Едва я изтикват навън, по стените на тунела остават влакна от шортите и тениската и, а от напрежение зърната и, отъркали се о скалата щръкват. Отвсякъде се чува да се говори само за Богинята Майка, за Бога Син – Слънце, или Загрей, или Аполон, или Дионис! Зак категорично отказва да се навира в „свещената пещера“ и под „главния долмен“, още повече, че има опашка от чакащи да се излегнат между двата огромни камъка и да се снимат там. Не че страда от клаустрофобия, но все пак, страшничко си е. Ами ако този тежащ не знам колко си тона камък, горният, който се опира само на три точки изведнъж се приплъзне?! А англичаните се снимат като невидели! Ами да, на техния „стоунхендж“ едва ли някой ще им даде да се катерят, ама тука, нали, гювеч! На българите и пиенето им и курвите им, че и камъните им дадени свише и затуй – достъпни. Зак не псува, толкова му е уморено вече, че го мързи да псува. От височината на „менхира“ се вижда „свещената площадка“, скалите надолу са начупени, но обли, като нагъната тафта – ще си речете, откъде пък един мъж, който изучава Хитлер по Де Лило ще знае какво е тафта, но Зак знае. Баба му беше една от прочутите шивачки, театралните костюми за най-известните постановки се поръчваха при нея, а той и братовчедка му помагаха, подаваха сантиметъра, карфиците, кредите, държаха подгъвите, когато баба им тропосваше и Зак обожаваше допира на тафтата до кожата си – гладък, плъзгав, сякаш те докосва змия. Може би тези камъни като тафта са полите на Богинята Майка! Глупости! От подобни увяхнали сравнения няма да излезе никакъв сюжет, пич! В долния край на поляната някакъв екип на местна телевизия снима клип – три девойки, облечени в бели роби и така гримирани, че от километър личи колко не си приличат с въображаемите тракийки от племето скримиани извиват тела, режисьорът крещи и ръкомаха, операторът ту поставя камерата на статива, ту я взема в ръка и почва да обикаля тройката, робите се веят от следобедния бриз, защото светилището е надвесено над морето и той се стреми да улучи най-заголения ъгъл. Най-после слънцето започва да си прибира лъчите зад редките дървета. Наближава шест часа и всички трябва да напуснат комплекса. Последните групи туристи вече се стичат на поляната, загърбили светилището, а Лара е слязла с тях, заплеснала се да обяснява на две любопитни японки значението на четирите свещени за извършването на ритуалите течности – вода, мляко, растително масло и вино. Японките се интересуват кой точно улей за коя течност е. Зак стига до „трона“ и блажено се отпусна в него, само за малко, само да си изправи гърба от раницата. Завижда на мекия зелен мъх, който се е излегнал на облите камъни и на сивите лишеи също. Попиват светлина и тъмнина, слъчева енергия и човешка енергия, вятър и дъжд, ден и нощ, ден и нощ – блаженство...
Някаква бяла сянка му се привижда иззад близката скала, като женска фигура, но неясна. Нали всички се изтеглиха към поляната, не може да има още хора горе?! Зак се взира напрегнато, фигурата става малко по-ясна и започва ту да се приближава, ту да се отдалечава. Зак продължава да се взира напрегнато. Това май е онази германка, от „тунела на праведните“, да, тя е. Меката и жълтеникава косица е разпусната по раменете и. Не, Зак определено не харесва русоляви жени с много плът. Когато идва съвсем близо, Зак иска да я попита защо е още в комплекса, но тя слага пръст на устните си и му прави знак да мълчи, после се надвесва над него. Зак с ужас и с примала усеща как огромните и бели гърди, голи, с розови зърна като гладни гълъбови човки го докосват, после жената се завърта, сяда в скута му и горещите и бедра го обгръщат, а той се хваща с две ръце за ханша и, пръстите му потъват в меката плът и той започва да се движи. Загрей, Загрей, звучи в ушите му, той се издига все по-високо и по-високо, утробата на жената го засмуква все по-гореща и по-гореща, докато накрая стигат небето и той избухва. Жената се превръща в закръглен облак, който се смалява, смалява и накрая изчезва.
Зак се стряска, защото нещо пълзи по бедрото му. Оглежда се, една редица едри червени мравки пресича необезпокоявана „трона“ и неговия корем и всяка мравка носи нещо.
__________________________________________________________

Загрей /Аполон, Дионис / - имена на Бога Слънце според някои учени