автор: LIANIK

***
Стайка цялата трепереше. Сумракът се беше спуснал и нощната мъгла застели мрачно и злокобно селото. Сърцето и се свиваше от тревога. „ Ох, Божке, пази го, че какво ще правим с душичката саминки! Едно ми чедо - той остана и грехове нарочни не прави! Пустата му война го промени, сдържан и мълчалив стана, а иначе, така хубаво пееше...
Ала и Недялка, като не го искаше и като не го милваше и той, клетият, все болен ходеше. Болен от страдалческа душа. Такава болест се не лекува с какво да е. Ляк за нея само ти можеш да дадеш, Боже. Та, се смили Бащичко над децата, барем, а мене не гледай, каквато и наказия да ми пратиш – аз да си страдам!” – Тялото на възрастната жена потрепери от хладният въздух. Седеше до капийката и надничаше нагоре към пътя. Чакаше. Малката я беше завила и беше и заръчала да не мърда, докато не се върне. Душичка беше и то детето, ала съдба му се паднала да не знае какво е майчина ръка да те милва. Като я роди Недялка, не я щеше, даже и да я погледне, а в ръце като попарена и от болест бягаше от рожбата си.
- Запри го да не реве така! Главата ми ще се пръсне от него! – подвикваше от стаята, където лежеше по цял ден.
Болно и беше на Стайка и за детето, и за синчето, а и за снахичката, комай и малко тросната да беше. Искаше и се в задруга да си живеят, да си се разбират, ма Недялка така и не опита да се привърже към Павлин. А той беше добряк. А как страдаше майчината и душа, когато го видеше скрит в дама, при животните, умислен и тъжен да милва някое агънче, а в очите му да блести непролята влага. Той не плачеше. Мъж беше. Мъжете лесно не вадеха на бял свят това, което гори душите им и суши сърцата им. Той се беше превърнал в сянка - жив, а мъртвец, сякаш изстинал към всичко мило му, а сама, Стайка, го виждаше как имаше ищах към детето, как му се искаше да го подържи, да го полюля, да му попее. Виждаше и как му се щеше женската Недялкина ръка да го погали и да поиска да и помага, и да я закриля, да я милва.Така правеше мъжът, когато истински обичаше и уважаваше другарката си. Вярно бе – нямаха много иманета и не беше Павлин учен, но и прост не беше. Надарен бе с акъл и с доброта, а и добър стопанин беше. И залюби Тинкината Недяла. Искаше я, ма два пъти го връщаха с даровете и тя не го щеше. За друг се сгоди.
Ма след годявката Пенко замина за града да се учи и не се върна. Казаха, че там се оженил за градска мома и богата, и учена, пък и красива.
Артиса* си Тинкината Недяла, ма една вечер Тинка сама ги навести и срам не срам, рече, че я дават на Павлю. Баща му смръщи вежди, заговори му, ала момчето твърдо реши, че я иска. Един им беше и гледаха да не му цепят хатъра, че да се повърне нещо. Ожениха ги. Не мина и седмица и Недялка почна да го гони. Не го щеше до нея. Разболявал я бил. Стайка и Ваньо мълчаха. А и що можеха да рекат. Добри хора бяха – и да страдаха, гледаха по-лошо да не стане. Голям зор изкара Стайка, докато се роди малката. Снахичката все я навикваше, все нещо не беше по реда все криво ставаше. Мъчеше се тя, каквото може да угоди, ма на крива нива прави бразди ставаха ли! Мъжете мълчаха, пък и какво да кажеха – живот беше. Надяваха се, че след като роди ще се оправят нещата и ще омекне булката. Ала не се оправиха. Павлю спеше отвън, малката при старите, а Недялка сама се разполагаше в стаята. Настана войната и мъжете ги извикаха да се бият. Стайка остана с малката и със снахичката. Ма, лоша болест се получи и треска ли бе, друго ли, Недялка не изтърпя и седмица, като се върна Павлю и се спомина. Ваньо го бяха вече опели – беше го смачкала една талига на фронта. Останаха си само тримата. „А сега и това, Боже! – мислеше си възрастната жена с болка в сърцето,- Нея люби - ала как да я искам? Учена, градска жена. Ще да кандиса ли на селски поминък?” Тревогата тровеше сърцето и. Добра жена беше, кротка и миловидна и все с доброто гледаше. Разбираше се с всички и кусури никому не намираше. Хората в селото казваха:
- С такъв човек и Бог и Дявола не щат да спорят, че грях срещу себе си ще сторят.
Толкова беше добра и хрисима душата и. Влагата и студът се просмукваха в кожата и, вледеняваха костите и, ала тя и да трепереше – чакаше. Най - после чу шум. Павлин крачеше забързано към нея.
- Бре, майка, притесних се! – тихо изплака жената.
- Защо ме чакаш вънка на студа? А и къде е Ването? – запита я той.
- Вътре на топло я завих. – отвърна Стайка, докато спускаше резето, за да заключи капийката.
Павлин дълго лежа с отворени и вперени в тавана очи.” Няма мен и теб! И не може да има!” – кънтяха думите на Катето в главата му. Но не бяха казани с омраза, а с друго – скрито, което той не знаеше как да нарече, но което беше усетил. Тя не го отблъскваше грубо и страшно, както правеше покойната му жена. Някак странеше, сякаш не той, а тя беше нежеланата.

***
Мина цяла неделя, докато кракът на Екатерина се оправи. Тя куцукаше, но не оставяше дядо Стоян без сготвена чорбица. А той, като я видеше да крета с наранената си нога из стаята, започваше да се тюхка:
- Чедо, ми що не викна! Ей сегичка ще ти донеса плитка сугань и ще напълня хутата с патати. А кирвиз, ще ти трябва ли?
Грижовен беше той и внимателен, също като роден баща.
А Екатерина място не можеше да си намери. Мислеше. Чувстваше. Страдаше. Ту се успокояваше от нежните думи на стареца и под грижите му, някак се чувстваше на мястото си, ту скачаше и искаше на момента да си тръгне. Да избяга, където и да е и накъдето и да и видят очите, стига да не вижда болката и укора по лицата на тези добри хора. Всеки ден с трепет очакваше вест от кмета и когато дойдеше и разберяха за нейното минало, тя знаеше, че до там всичкото хубаво свършваше. Всеки ден като тропнеше капийката и сърцето и се преобръщаше, сякаш казваше „ Ето – време е да те изпъдят, защото на тебе не ти е мястото тук! Чужда си, храненица, а и пропаднала жена. На такива, като теб мястото им е само в калта.” Нямаше как да не се привърже към тези добри души, към тези човешки същества, които я сгряваха с топлината и отношението си към нея - непознатата. Латинка всеки ден я навестяваше. Дълго се застояваше. И колко чудна беше тя. Екатерина разбра, че не само е умна, но и начетена. Но младата жена не го показваше пред другите. Двете говореха за толкова различни неща и сякаш сърцата им се разбраха – и двете имаха скрити мъки, които не им даваха мира да живеят и да си отдъхнат спокойно и по човешки. Женска съдба. И Тодор идваше всеки ден. Сега той беше различен. Мълчалив, замислен, но внимателен с нея. Очите му я гледаха с топлота и някакво прикрито мъжко разбиране. От онзи момент, когато той я прегърна, сякаш двамата негласно бяха решили, че вече не са врагове и не са жертви – бяха станали близки. Беше някак странно, но Екатерина не усещаше заплаха от него. Някак, мъжкото и опасното, което тя виждаше преди в Тодор се беше претопило за сетивата и, и беше останало онова, което хората наричаха другарство и доверие. И все пак тя ежеминутно си задаваше въпроса: „До кога?”. Да! Беше вкусила, какво е доброта и спокоен живот. Даже и изпълнен с труд, този селски живот беше градивен и сплотяващ хората.
Тодор беше казал на дядо Стоян, какво беше научил от бай Манол, кметът. Старецът дълго мълча и само по насъбралата се влага в очите му човек можеше да разбере, че нещо му беше приседнало и нещо го душеше в гърдите. Голяма мъка налегна дядо Стоян. Трепереше му душичката като видеше Катето. Сърцето му я беше приело като негово си чедо и сега страдаше наедно с болките изживени от младата жена. А и се тревожеше той, че като замине при близките си в другата околия, няма да се грижат там добре за нея. А тя сигурно щеше да замине. Усещаше старецът желанието и да си тръгне и може би ако не беше кракът, щеше до сега да го стори. „Че то от близките има ли по –хубаво на този свят?” – си мислеше той. А и, дори да я беше почувствал като своя си, едва ли тя, колкото и добра да беше душа, щеше да се откаже да си види родата, заради него – дъртото селско магаре.
„Кой не милее за кръвчицата си, та си се затюхкал стара кратуно!” – мислеше си той, - Ще си креташ пак сам из дворчето и ще прибираш някое премръзнало коте, че да сте си дружинка.Такава ти съдбата – самичък да си изтлееш! Вярно и Тодора идва, ма къща и майка има за гледане, къде с тебе ще да се занимава!” Тежко беше на старческата му душа, сам не му се стоеше, като свикна пак някой да тропа с лъжиците в къщата. Минеше ли покрай прозорчето, все се ослушваше и като чуеше шум, едно топло му ставаше и хубаво, и после цял ден от устата му все весели мелодии звучаха. Само така се веселеше една ширнала се, и сложна като дебели катове от момински чеиз, тракийска душа – с песен и простор в сърцето и с радост пред очите. Стига Бог да се смилеше и да дадеше, за хората оставаше само да изберат и да си го приберат.

***
Утрото се случи дъждовно и мъгливо. А и какво трябваше да е, когато зимата настъпваше и студовете вече вкочанясваха разкаляния път. Дядо Стоян имаше работа и не му стигаше времето и за хляба да иде. Сваляха топъл хляб от един камион за магазина, докато изградяха новата фурна, че да пекат и в селото. Имаше си час, че да идеш и да си вземеш. Закъхари се старецът, че няма да сколаса и да стигне на време.
- Чедо, не ти ли се ще да идеш до долу, че да вземеш хляба. Аз дорде се натъкмя, че да ида и ще го разграбят. А и не му е време да месиш сега. – подвикна той през вратата на Катето. Младата жена малко се стресна, но избърса ръцете си и отвърна, че ще иде. Вече от месец и отгоре беше в селото, но не беше ходила до центъра да разгледа. Беше я страх да не я види кмета, ала вече се беше уморила да очаква да се случи лошото. Него - лошото – тя най- знаеше , а доброто все още и се виждаше като твърде дълъг сън, от който човек все някога трябваше да се събуди. Отиде.
По пътя, вървейки надолу и преминавайки моста я заглеждаха хората. Няколко жени с кърпи на главите и завили в престилки, вдигащи още пара кръгли хлябове, хванати под ръка си шушукаха, след като младата жена ги подминеше. Старци с бастуни, разгонващи кокошките от улицата я изглеждаха под вежди, сякаш знаеха от къде идва и каква е. „ А нима си мислеше, че ще е различно?” – сама се питаше Катето. Тя стискаше, завити в кърпа парите, които и беше дал старецът. „ Иди, купи хляба и се прибери!Те няма да ти сторят нищо. ” – наставляваше се сама, младата жена.
Опашката от жени я упъти. Тя се спря по настрана. Взеха да се обръщат и да я заглеждат. И така шумящото множество от хора още повече зашумя.
- Давай, давай напред! – замърмори една старица зад Екатерина и я побутна с тояжката. – Хлябът сам няма да скочи в престилката ти. – хитро продължи да мърмори жената. Катето се нареди на опашката, а зад нея подпряла се на кривата тояга се спря и старицата. Зашуми се и започнаха да се чуват отделни възгласи:
- Тая ли е гражданката…онази…
- Мискинка с мискинката и до старец седи и млад още дири…
- Пфу! Аман от градски кокони…изядоха сърцата на синчетата ни.
Възгласите вече се чуваха по-силно и по-силно.
- Ей, да не и даваш хляб! Такива като нея от чистия труд на хората се хранят, като пиявици. – извика към продавача една жена.
Това беше Петкановица или Телеграфката, както я наричаха. Сплетницата на бързите новости в селото. Наперила снага с поруменяло червендалесто лице и с две педи корем напред тя тежко пристъпваше, хванала под ръка друга, суха и жилава жена с посърнало лице. По-слабата жена беше майката на Недялка – починалата жена на Павлин.
Катето пребледня. Зачуди се и някак инстинктивно се опита да се отдели от опашката и да си тръгне. Една тояжка и препречи пътя.
- Не разбутвай, баба синджира! Тъкмо реда ни ще дойде. – Каза старицата, която преди това я беше побутнала да се подреди до другите.
- Керо, мари, какви ги пощиш и ти ма? – обади се друга жена от опашката.
- Ти си седи мирна Кино, че тояжката ми е длега, ще да те стигне!
- На таквиз мръсници нищо не е за даване само ядна вода да пият! – разграчи се пак Телеграфката. За една неделя тя беше овършала и заплела сто приказки в кълбо, а след нея от повтаряне, другите бяха оплели цяла хортума, готова да обеси и най- силния вол, стига да му я затегнеха около врата.
- Я си затвори змийската зурла ма, Петкано, че си бетер пепелянка! –скастри я спокойно , но силно старата Кера. В селото тя беше една от най-старите и уважавани жени. Седем сина беше родила и отгледала и седем снахи беше уредила в дома си. Някои от къщните и бяха отишли по града да работят, други бяха останали, ала хората я уважаваха не само заради старостта и мъдростта и, но и заради това, че беше бабувала и израждала почти цялото село. Сега и Телеграфката се постресна.
- Мари не видиш ли ма како Керо, що е това! – възкликна тя към старицата.
- И що е – женско като тебе и мене! Що да е друго – и то душа носи! Да не би да си пила вкисната шира, че на дявол да ти се види? – пресече я старицата. – Малко големците ни умориха децата, малко войната ни ги отне, че и ние сме почнали душите да им вадим. Пу, мундарка си ти! Змийче! Ако и да знаех, че таквоз лошо ще се случиш, да бях казала на майка ти да те метне в реката!
Продавачът от камиона и останалите жени се разсмяха. Затихна някак роптаенето, а баба Кера замаха пак с тояжката и завика:
- Давай хляба, немой се мота, че козите ми чакат! И на момичето да дадеш, че нали ми видиш тояжката… - думите на старицата бяха последвани от весел смях. Бързо им минаваше на хората, когато сред тях имаше такива като баба Кера. И пчелите се успокояваха, когато нямаше кой да ги дразни, та хората ли нямаше да омекнат. В ръцете на Катето беше поставена голяма кръгла погача още топла, с дебела кора от която още падаше брашно.
- Взимай, чедо ,взимай – не се коси! Тука не трепем, само жилим като оси, ма и те си имат оправията. Взимай и не стряскай се – и това ще мине, като ланската зима! – занарежда баба Кера.
- Ти ся с Карона ли ще да си? С Пенкиния Тодор ли, или на Павлю ще да приставаш? – нисичка и мъничка женица задърпа Катето изотзад, че да и обърнат внимание. Младата жена не можеше да се освести – толкова бързо се сменяха хората, а и въпросите и настроението, че сама не знаеше какво да каже.
- Продумай, бре, да не си нямо или езикът ти се оплете! – провикна се от някъде друг женски глас.
- Ей, къш ма, да ви рече човек, ако сте кокошки, ма сте хора! – пак се провикна баба Кера.– Я оставете детето на мира, че всички ви ще ви наградя със сурвакане от тояжката!
В суматохата Катето се обърка и вместо назад да излезе от опашката, тръгна наляво. И тъкмо на време, защото от отсрещната уличка изскочи малко весело подкачащо дете , което в шума вдиган от развеселените гласове на жените не чу и видя приближаващата каручка. Магарето така се беше засилило, че и да искаше стопанинът му, нямаше как да го спре навреме преди да е стигнало до момиченцето. Екатерина не мисли, тя хвърли хляба и хукна, грабна детето в ръце и се завъртя да го предпази, но каруцата все пак закачи и одра гърба и.
- Божке! – извика окъснялата Стайка и от уплаха цялата се разтрепери. – Чедо?!Ванче… И двете ли, Божке!?
Жените се завтекоха, за да вдигнат от пътя младата жена и детето. А то, малката душица, захлипа едва –едва в треперещите ръце на младата жена. Сигурно нямаше повече от 4-5 годинки, но така се вкопчи в ръцете на Катето при опит да го вдигнат и отделят от нея, че чак заби пръстчета в кожата и.
- Бре, каква стана тя? – затюхка се вече успелият да спре каручката мъж. Стайка се завтече сред другите, клекна до момичето и жената и с трепереща ръка едва докосна кървавото място на рамото на Катето.
- Ще да викнем доктора! Ще да се оправите и двенките…И двенките, Боже! – сякаш като молба се провикна жената.
- Аз…Добре съм лельо ! Виж детето, че се е уплашила . – тихо, дишайки тежко, каза Екатерина. Очите на двете жени се срещнаха.
- Не си добре чедо, не си! И той няма да е, като ви види. Ще да мре пак, ще да мре извътре всичкото му, ще да се черни! – проплака възрастната жена. В нейните очи, Екатерина за пръв път видя събрани в едно и силната майчина болка и мощта на великата майчина обич – и двете бяха стихийни чувства – и двете бяха лек за душата и мехлем за раненото сърце.

Следва...