автор: mitkoeapostolov

Ами какво да ти кажа за Чопъра? За вид, няма вид. Ходи с едни скъсани цървули и си тътри краката, се едно влачи воденични камъни. Нагоре, вълнените му потури отдавна нямат цвят, но за дупки, виж бол. С риза ли е, с палто ли, никой не може да каже, а и той самият не знае. Сплъстената му коса стърчи из под каскета, особено около ушите.
Лицето му е копие на Дориан Грей, ама в обратен порядък с оригинала. Струва ми се, че от десет години не се е променил – мумифицирал се е от ракията. Един път му викам: „Абе, Чопър, на теб защо ти викат Чопър?”. Беше се напил тогава, та се беше изпуснал в гащите, от дъното на които капеха жълти капки. „Абе, де ша знам”- така ми рече и повече не сме говорили.
Деца има - някакви, някъде. Живее в порутена къща с буренясал двор. Едно време гледаше куче. Като видя, че няма с какво да го храни, а кучето лаеше от глад и го събуждаше от пиянските запои, отвърза го един ден и го пусна из махалата.
Иначе като го гледаш, чини ти се, че не може и перце да вдигне, ама кара пет вида багери и товарни камиони. Сичките ниви покрай селото – той ги оре. Търсят го стопаните, защото зима по десет лева надник на ден и няколко кутии цигари без бандерол. Ръката му е като стоманена преса – от едно здрависване може да ти строши кокълчетата.
Ако търсиш някой дюлгерин да ти подреже асмата, да ти даде акъл за овошките или да изтреби колорадския бръмбар без препарати, бягай направо у Чопъра.
Та, ей това същество изскочи из храсталака, вчера като ходих на село. Тъкмо съм излязъл от къщата със старата ръждясала количка, пълна с инструменти, и гласът на Чопъра се явява преди него:
- Митьоо…
- Кàжи, Чопър.
- Слушай ма ся. Слушаш ли ма?
В този момент Чопъра обелва очите, сякаш ще припадне, но вместо това продължава спокойно, без да дочака отговор:
- Тва, дето ти е в гъза, да не го носиш под носа.
Същисан съм, а той се смее. Продължавам да не загрявам, а той продължава да се смее. Загрявам, засуквам мустак и започвам да се смея.
- Митьоо…- продължава да дудне Чопъра.
- Кàжи.
- Окрадоха държавата.
- Кой, бе Чопър?
- Кък кой? Ей ся ша ти кажа – заканва се, размахва показалеца на дясната си ръка, след това го прибира и бърка в джоба на потурите.
Изненадвам се, че джобът не е скъсан. След момент в ръката му се явява парче от вестник, сгънато на три-четири. Чопъра си плюе в ръката и го разлиства. Като е разгънал цялото парче, се подпира на рамото ми и сочи:
- Видиш ли ги?
Заглеждам се във вестника и виждам таблица с две колони. В първата са подредени имената на българските политици, а във втората годишната им заплата.
- Виждам ги.
- Маскарите му с маскари. Глей ги колко зимат, а народът се мъчи.
- Ми кандидатирай се ти, бе Чопър. Ще гласувам за теб.
- Аа, не.
- Ми тогава да се прибираме.
Чопърът остава недоволен. Пуска ми рамото и ме гледа из под вежди. Като съзира мустака, обаче, пак започва да се кикоти.
- Митьоо, Митьо. Нищо не разбираш, Митьо.
- Вярно е, Чопър. Махни ги политиците, ами кажи една домашна ще черпиш ли?
- Ами кък – казва Чопъра и така се ухилва, че блесва единственият му останал зъб.
Хващаме се под ръка и тръгваме към тях. Количката с инструментите остава на пътя.