автор: yotovava

Невидим – и довчера плах,
снегът пред мен набира сила.
Не помня? – бях, или не бях
душа под него подслонила,
из простичкия мой възторг
от бялото му наметало.
Ратай вселенски – моят Бог! –
всели се в грешното ми тяло,
в душата ми попи скръбта,
и кротна тежкият ми поглед,
накара ме да насмета
под чергата си всяка болка,
днес свети скромният ми дом
от съвършенството му просто,
което се стопява, щом
опитам се да го докосна,
мълча – дори не дишам чак! –
тъй както се мълчи над бездна...
Щом мина ледения праг,
из белотата ще изчезна.

В.Й. 21 ноември 2018, София