автор: konstantin_lakov

Моят приятел Бийон Касарес (чието име странно напомня едно друго име, често срещано в акростих) веднъж сподели по време на закуска в „Кафе Болар” едно свое наблюдение, касаещо морфичния резонанс. За пример ни посочи текстовете, спечелили последните осем ежегодни конкурса за лаконичен брътвеж в „Медина Алмейда” – реномираното издателство за гватемалска литература, около което отскоро в пресата се вихреше отвратителен и срамен скандал.
– Виж, Коркес – обърна се той към мен, а клонките на акацията над нас се отразяваха в миниатюра в изпъкналите огледални повърхности на розовите му очила. – Твърде изкушаваща за мнозина е версията, че конкурсите на Химерес и Маладего са нагласена работа. За строгата логика няма друго обяснение фактът, че през 2003-та бяха наградени само текстове, в които – напълно безцелно – бе употребена думата „коприна”. В един от тях – цели дванайсет пъти; сякаш авторът се е опасявал от възможността журито да е толкова изкуфяло, че да я пропусне, ако е шмугната само на едно-две места.

Кимнах в очакване на продължението.

– През 2004-та ключовата дума е „розов”. През 2005-та може би е било взето решение нещата да не са чак толкова ачик, затова авторите на наградените текстове най-общо са били посъветвани да споменат тук-там за някаква домакинско-готварска дейност, без да я обвързват с конкретна дума. През 2006-та и 2007-ма година практиката на ключовите думи изглежда по някаква причина е изоставена, но само временно: през 2008-ма година наградените текстове съдържат думата „телефон”, през 2009-та паролата е „врата”, а през 2010-та и в трите наградени текста някой реже, порязва, нарязва или зарязва едно или друго нещо, в зависимост от контекста.

От реката подухна копринен пасат и до носа ми достигна миризмата на мокри, гниещи в лятната жега листа. Валерия да Гомора-и-Содом говореше с някого по розовия си телефон и пускаше през равни интервали по едно „О, диос мио!”. Мигел Онануньо, четвъртият на масичката ни в кафенето, бе погълнат от гледката в деколтето й и явно не се интересуваше от нашия разговор. Сподавих прозявката си.

– Не мисля, че очевидното обяснение непременно е истинското – говореше Касарес. – Има едно явление, известно под името морфичен резонанс – термин, който няма претенцията да обясни явлението, а само да го обозначи. Серия експерименти с плъхове през 90-те най-неочаквано доказала, че когато един плъх открие пътя до сиренцето през лабиринта в клетката си, не само плъховете около него вече го намират с лекота, но дори и онези, намиращи се в лаборатории по света, отдалечени на хиляди мили. Станало ясно, че има някакво общо ментално поле, в което идеите се разпространяват по непознат на науката начин, в резултат на което едни и същи мисли, веднъж хрумнали на един, се появяват в мозъците на всички плъхове едновременно.

– И смяташ, че морфичният резонанс е причина за съвпаденията в текстовете на призьорите на „Медина Алмейда”? – попитах тихо.

– Не бе, Коркес – изсмя се Бийон Касарес. – Само те коркам. Ясно, че призьорите са си платили кеш за ключовите думички – а журито на „Алмейда” е дарило парите на дом за сираци.

Касарес ме тупна по рамото и се надигна да си ходи.

– Как ти се струва думата „ключ”? – подхвърлих му, без да ставам. – Не я слагай дванайсет пъти. В журито не сме аматьори. Стига ни да е на две-три места в текста. Пък ако чак толкова държиш да си сигурен – сложи я още веднъж и в заглавието.