автор: osi4kata

Майко,
Здравей! Днес реших да ти пиша,
зная че чакаш от мене писмо,
седнала горе и леко усмихната,
мамичко, мамо.. Душа от любов.
Мамо, откакто ти си замина,
с теб си замина една част от мен.
Нещо в сърцето се скъса, изстина,
жива съм, жива, но не съвсем.
Моята свежа пословична младост
тежко въздъхна и отлетя,
бегло маркирам всякаква радост,
и радостта ми и тя замря.
Ала не губя надежда,
животът
носи ме, носи, същинска река,
вчера синът ни пристигна на гости
и младостта сякаш пак оживя.
Той е добре,той за всички се грижи,
носи любов този млад богатир,
щедър е, нищо не му се свиди
и е щастлив, и живее във мир.

Мамо,
ти как си? Надявам се там ти е топло,
помня, че недолюбваше зима и студ,
твоите внучета бяха по потници
зимъска в кухнята - топлина и уют.
Имаш ли всичко? Срещна ли баба?
Срещна ли дядо ни, твоя баща?
И наблюдава ли цялата сватба
на първородната ни дъщеря?
Мамо, видя ли ми първото внуче,
чудно момченце, мъж съвършен,
стиска куп пакости в малки юмручета -
бял, вироглав и напомня на мен.
Ти ли му даде тази усмивка -
толкова мила, блестяща, сърдечна,
щом се усмихне - така ми се иска
да съм край него за цяла вечност.
Мамо, плетеш ли? Онзи ден се загледах
в облак дантелен - непипан с ръка,
като покривка за маса в неделя,
само ти, мамо, умееш така
да претворяваш цял свят
с малка кукичка,
да сътвориш от влакно чудеса,
гледах го облака, от очите ми рукна
дъжд.
Още ли, мамо, обичаш дъжда?
Толкова искам с ръце да те стигна,
да те прегърна веднъж, после пак.
Да изживеем най-светлите мигове
заедно. Да не се чувствам сирак.

Вече приключвам, а мога да пиша
с дни, с месеци, цял ридаещ роман.
Пролет е, пак са разцъфнали вишните,
мамо, душата ти светла е там.