автор: LIANIK

Екатерина беше така уморена, че по пътя на връщане, сурнеше и сплиташе краката. Торбите бяха напълнени до горе, хутите* препълнени и вързани в краищата по особен начин на една страна или като дисаги*, преметнати на гърба на Тодор. Следобедното късноесенно слънце примижаваше с лъчи и бавно потъваше в дебело очертаният хоризонт.
Разноцветните огнени багри на листата, изрисувани от сезона, сега ярко се очертаха на сивотата на чернеещите оголени клони. Кривееха призрачно парцалите процеждащо се небе през оголените участъци на дърветата. Всяка милост и доброта, която младата жена беше получавала някога, сега сякаш се възраждаха дълбоко в нея и получаваха някаква нова извисеност и друг вид светоусещане я завладяваше. Колко всъщност беше малък светът на един човек? И колко затворен и тесногръд изглеждаше той в сравнение с необятността на огромният дишащ общ свят. Човеците се приучваха и на хубаво, и на лошо. Често самите не се познаваха и макар да имаха изградена представа за себе си, тя беше твърде повърхностна и неточна, защото беше родена в зрънцето светоглед, което заобикаляше живата човешка същност на отделната личност в близкото и цяло. Всеки имаше своите болки, своите терзания и очаквания за сбъднатост на желанията си. И всеки се чувстваше несигурен дори там, където съществуваше от самото си раждане, а още по-малко някъде, където го беше присадил животът. „ Колко ли трудно е и на семената, понесени от вятъра и попаднали на напълно различна почва да пораснат и родят плод? „ – замисли се Катето. Сега тя, самата, усещаше, че е като тези семена – животът я беше блъскал, обрулвал, вършеел, а накрая я беше захвърлил в този различен свят. Мръсното най се личеше, когато го поставиш до чистото, та и тя сега имаше чувството, че отдалече всеки щеше да я посочи с пръст и да каже: „Изчистете тази грозна мръсотия, да не зарази другите с нечистотията си!”.
Колко различен, почти огледален беше животът в града, спрямо този в селото. Ако едното беше адът, то другото много приличаше на рай за младата жена. Времето беше такова - различно и някак часовникът на едното място тиктакаше по забързано от този на другото. Фабрики, сгради, кръчми никнеха в покрайнините на градските селища, а всяка новост в селата беше необходимост, но не променяше драстично светогледа на тази затворена, запазила традициите си човешка задруга. Обезверени от немотията и неразкъсващата се традиционност, много от младите заминаваха да работят в града и по фабриките. Някои успяваха, други се претопяваха от мъка по изоставеното, трети се завръщаха по родните си места. Други пък, не успели в града, намираха начин и събираха каквото имат и заедно с челядта си, тръгваха към мините. Работници се търсеха и подслон даваха в рудниците,а и храна на държавно,а парите – башка си оставаха. Като гъбки, след ситен есенен дъждец, растяха работническите селища покрай рудниците. Гръмко ги наричаха квартали, а те си бяха с населението на един малък град, макар и сборище от дишащи човеци от различни краища на една земя, но от една черга – тази на народа.
Катето тихо въздъхна, поспря и се облегна на кората на дървото, пораснало покрай пътеката. Макар да беше заякнала от храната, все още тялото и сякаш приемаше, като нещо чуждо и нетипично чистия въздух и простора, който го заобикаляха.
- Това ще го взема аз! – изведнъж я стресна гласът на Павлю и докато се усети, той беше обгърнал кръста и с двете си ръце, отвързал пълната престилка с гъби и вече я връзваше и намяташе на себе си, вървейки надолу по пътеката. Екатерина смръщи вежди от леките тръпки пролазили едва-едва по кожата и.
- Той само иска да помогне. – минавайки покрай мястото, където беше спряла, подхвърли Тодор. Казвайки това той не спря и повече не се обърна, а продължи да се спуска по малката извиваща се пътечка, преминаваща покрай гробищата на селото, но скъсяваща пътя с километри. Самотната, призрачна тишина на дървените кръстове и обрамчените с изографисани каменни плочи гробове, навяваха странно тежко чувство у преминаващият в сумрака човек.
- Ще свикнеш, како Катеринке. – спря се до нея Латинка. – Още малко време трябва и няма да имаш такава омала*. - Леко поруменялото от хладния, есенен въздух лице, пълните, нежни устни и живите черни и дълбоки очи светеха насреща и. Такъв живот гореше в това момиче, а сякаш като на соба* беше затулен отвора, че да не се разгаря много, а само скрито да тлее. Екатерина, някак усещаше добротата в нейното сърце, но и надвисналата черна сянка от някаква мъка, затулваща с тъмни и прашни облаци вътрешна светлина в младата жена. Тя се оттласна от дървото и двете заедно заслизаха надолу по пътечката, в чийто край в сумрака се мержелееше селото.
Латинка бавно вървеше и колкото да се опитваше, дълбоко в себе си страдаше. Не знаеше как да се пребори с чувствата, нито с непрестанния подтик да бъде близко до човека, който и беше мил, повече и от нея самата. Вътрешно тя не отпускаше душата си, не показваше сърцето си. Спираше даже усмивката, която предизвикана от някоя пакост на съседските деца, изгряваше неканена, като вечерницата в женската и душа, но не успяваше да украси и достигне миловидното кръгло лице. Като малко невинно дяволче им приличаше на другите хора, Латинка. Но тази чиста моминска пакостливост беше погребана дълбоко. Нежните женски заоблености, пъргавостта и лекостта на походката, изписаните черти и едни ти големи, като на сърна тъмни очи, обрамчени с гъсто наредени мигли, загатваха за стаената жар. Изписаните вежди само подчертаваха овала на тайнствените очи, подсилваха погледа. А, то поглед ли беше – един такъв дълбок, дълбок, като че вратата за ада беше там и ако се вгледаш за дълго ще се отвори и те приеме. Дълбок кладенец от тлеещата тъма на мъката бяха тези красиви прозорци на моминската и душа. И рядко, много рядко човек съзираше в тях една светлина, едно игриво пламъче, което като опрощаваща Божия светлина ги осветяваше само за миг, а после изгасваше като разнесъл се в пространството дим. Трудно беше да се отгатне какви мисли плуваха като тихи подводни води в главата на момичето. Тя скоро щеше да навърши 21 години. Повечето и дружки бяха задомени, други даже вдовици бяха останали с по едно-две деца, а тя още ходеше със сиротно сърце и сама като кукувица. На хоро се не хващаше, все настрана стоеше, все гледаше. Отдавна никой не питаше за брат и. Беше по-голям от нея с 9 години, но често излизаха с Тодор заедно по ергенлък. Завладя го болест, духът му застрада, та партизанин стана. Не му траела душата – така казваше. За промяна, за по- хубаво тръгна, а го застреляха за измяна. Така и не го погребаха. Някъде далеч изтляха костите му, без очите му да видят промяната, без майчината ръка да погали за последно високото мъжко чело. Почти четири години бяха минали оттогава, но за Латинка, сякаш беше вчера последното сбогуване с батко и. Тя често виждаше как майка им скришом плачеше и поливаше в страни от гробовете. Нямаше да види покой братовата и душа и неопята щеше да остане. Свидното майчино сърце беше изстинало и се затворило в мъката си. Кина работеше и работеше, майчинското и чувство беше застинало от онзи момент, когато и казаха, че няма вече да види свидната си рожба – синчето си. Като дълг да отгледа Латинка се обърна цялото и женско чувство към единственото останало чедо. Дълг, защото не смееше сърцето и да се отпусне, счупено от болката на загубата. Искаше да я задоми, че поне да си отдъхне малко, но момичето не даваше да му се продума. Що момци минаха да я искат, а тя не ги харесваше. Баща и клонеше все към нейната страна:
- Нека сама реши кой ще е! – казваше той на разсърдената от поредният отпратен момък Кина. - Само тя ни остана булка. Нека е щастливо детето и да му е по мерак!
Кина си замълчаваше, но от това не и ставаше по-леко. Вярно беше, че много от желаещите да вземат дъщеря и за жена бяха и подмамени от това, че новата власт гледаше с добро око на семейството им. Жертва бяха дали, та ги ценяха. Но на Кина това уважение не и стигаше. Тя милееше за сина си, който никой не можеше да и върне, нито с пари, нито с власт, нито с обич. Не се връщаше това, що реката на живота беше завлякла по течението си и погребала в дъното на водовъртежа.
Тъй като улицата и къщите с дворовете на дядо Стоян и Тодор бяха съвсем в началото на селото, групичката стигна бързо. Павлю живееше по-надолу към моста до дерето с рекичката, близо до Кметството и площада, а Латинка, само през един харман на гърба на Тодоровите дувари. Дворът на леля Пенка се изпълни с глъч. Замъждукаха лампите, а на масата светеха в купчини изсипаните от торбите гъби. Дядо Стоян, чул гълчавата, с усмивка на набразденото си от годините лице се показа от капийката. Сърцето му се беше изпълнило с радост и топлина. Да има кой да чака и да му мисли беше най-човешкото нещо за него, а сега старецът имаше и кой да мисли, и кой да чака и това топлеше старческата му душа. Откакто Екатерина беше влязла в дома му, сякаш се беше подмладил – пристъпваше по наперено, тракаше по шумно с тояжката, а очите му бяха едни такива, като че можеха да поберат и обгърнат целия човешки свят и пак място да остане, поне за още един.
-Ехе-е-е! Берекет! Дай, чадо, онова там легенче да ги припощя*! А така! – подсвирвайки си някаква мелодия, занарежда старецът. Сякаш закипя и завря в пространството пред входа на къщата. Насосаният* навес пред вратата даваше сянка през лятото и пазеше от дъжд и мъгла през пролетта и есента. Сега Тодор и Павлин изсипваха торбите в нощвите, поставени отстрани до масата, пълнеха сол, наливаха вода от кладенеца. Требеха от тревичките и орязваха потъмнялото от гъбите леля Пенка и Латинка, а Катето и тя като гледаше, повтаряше същото, като другите две. Дядо Стоян и той прехвърляше вече гъба по гъба от един съд в друг.
- Едни ще ги изсушим, други накладем. А ся съм турила на печката да се кавърдиса маслото и да чукна десетина яйца с гъби, че да се нахраним. Това гърло трябва да яде, иначе заранта, като гладни мечки няма да ни се ще да играем. – се чу гласът на леля Пенка.Тя беше влязла за малко в къщата, та сега се беше показала от вратата да нагледа нещо още трябва ли.
- А, тури ли да се пекнат някоя от сърнелите? – запита Тодор, докато вадеше и изтръскваше гъби от коритото.
- Турих, турих! Че как, като те знам! – с усмивка му отвърна тя.
От тази странна глъчка, мекота и някаква топлина завладяха Катето. Не идилия, ми човещинка беше това, що пред нея и около нея цареше. Грижа към ближния, към най-милото, към онзи, който няма или не му стига, добрина към самотния – всичко това без усилие или някакъв фалш витаеше наоколо. Не я оставяха и нея да стои непотребна, като изпъдена. Минавайки покрай нея, Павлю и връчи един пълен с гъби съд:
-Дръж това! – каза и подмина.
- Дай го насам! – провикна се към нея Тодор.
- Лате, леля, иди ей там, зад шкафа има още сол. – заръча леля Пенка, видяла, синът и да изсипва последните зрънца от пакета.
- Ей, сегичка! – отзова се младата жена, почти още момиче.
- Ой, на мен работа няма ли да ми дадете още, а? Като че съм побелял да не съм за свинете, я! – с шеговит тон се намеси и старият Карон. Пред него, изчистени светеха в две купчинки гъбите.
- Прибрала се нашата, пък няма очи да дойде да се обади! – от капийката се провикна, изведнъж гласът на Кина. Засили се тя, вдигна ръка и удари по гърба Латинка.
- Чакай, ма Кино! Чакай! Детето вина няма, и то с другите работата го подзе! – завайка се дядо Стоян.
- Ще и дам аз една подземане! Ти майка и баща нямаш ли да се обадиш? Какво сме ти отказали, та така постъпваш? – вайкаше се Кина и опъваше кърпата и косата на момичето. Някой хвана ръката и, за да не налага повече :
- Ние сме виновни! По старши сме, а и ние не я посъветвахме първо да се прибере, а после ако иска да дойде. – каза строго Павлю. Кина се поусмири някак, очите и срещнаха твърдият поглед на Тодор и неодобрението в очите на леля Пенка. Тя притихна съвсем:
- То, вярно, ама…Притесни се баща и, а и като не е добре, рекох па и тръгнах аз да я търся. – за оправдава се жената.
- Ние ще си я напратим, като оправим и нейните гъби. Ще са готови и за наклаждане и за нанизване на връв, та за каша да има. – отвърна и твърдо Тодор. – Върви си сега, да не тревожиш бай Ангел и му обади,че е здрава и е прибрана!
- Ще,ще! – отвърна Кина, повъртя се още малко,и си тръгна пак към дома.
- Е-е-е! Тракийска душа бе – не трае пустата му женоря! – замърмори, подсмихвайки се дядо Стоян. – И моята, кога беше жива, все за нещо ме гълчеше и като я питаш, що от няма нищо, цял панаир прави, или ще те изгледа кръвнишки и ще ти обърне гръб или ще ти продума:
- Че то, ако я не се тревожа за тебе, кой ще го прави, а? Все нещо сте окепезили* като сте мъже, пък от страха, някой път и от срамотия, още повече го заплитате! Ма, като си мълчим за грешно го не взимате, а като рукнем – па не бива! Все не ви е нещо по душа, ама се гъчите* после в постелята, да се милвате по нас. – и като се засмя дядо Стоян, вдигна глава, огледа двора и му стана едно милно, което и в гласът му пролича - Умна беше, да му се не види! Още кратуната ми не го побира, как го правите това, вие жените? Как ни се сещате, кога нещо не е в ред и кога нещо ни е докривяло…
- Туй Господ може да ти каже, бай Стояне! – засмя се леля Пенка, също шеговито. – А на нас в това ни е силата. И това ако го издадем, тогава с какво да се мерим? Ха, сега разтребете малко масата, че да извадя хляб и да хапнем, а после ще довършим. – занарежда тя и бързо се шмугна в къщата.
Такова сладко ядене, Катето не помнеше. Топиш залга след залга и само масло да ядеш пак ти стига, а и от тъмно-жълтите яйца, приличащи повече по цвят на залязващото слънце, а и от вкусните гъби да загребеш в устата ти все слюнка се набира. Докато ядяха, мълчаха и всеки дъвчеше, гребеше и преглъщаше залъците си. После довършиха и разделиха гъбите.
- Аз ще да напратя Латинка, а после към дома, че окъснях, а и ще се тревожат! – надигна се Павлин.
- Чакай, леля! Не съм готова, че да дойда и аз.- обади се леля Пенка.
- И сам мога.
- Ти да, за нея не е добре! Изчакай мама, че и жена да има!- отсече Тодор.
- Може, аз да ида, ако няма против? – тихо се обади Екатерина.
- Иди, чедо, иди! – заклати в съгласие глава дядо Стоян. – Ази тука ще те чакам, а Павлю после си знае пътя.
Тръгнаха. Излязоха и свиха надясно в тъмната улица. Вървяха мълчаливо. Стъпките им меко смачкваха малките глинести бучки от нахвърляна, изсъхнала кал след колелата на преминала каручка. Латинка и Екатерина крачеха напред, а Павлю с мушнати в панталоните ръце, бавно пристъпваше след тях. Ако някой сега гледаше, щеше да види как белеят зъбите му в тъмнината от широката усмивка, която беше озарила неговото мъжко лице. Че как да не се радва човек, когато онази, която му е оплела душата и ограбила сърцето, сега пред него вървеше и снагата и се очертаваше съблазнително под процеждащата се лунна светлина. И Павлин беше човек, и той искаше радост да изпита и да го обичат, искрено и с желание. Искаше му се да се шегува, да се закача като млад момък. Рипкаше му буйно сърцето, чукаше в гърдите, а краката му като на мъжка ръченица, стъпваха леко-леко, като че не ноги, ми крила бяха и плуваха из въздуха.
- Лека нощ и да спите в златен кош! – пожела им на сбогуване Латинка. – А ще мога ли да наминавам да разменяме по някоя дума? – обърна се тя към Катето, преди да залости капийката.
- Ще се радвам. – тихо и отвърна тя.
Светналото лице на младата жена беше достатъчен отговор за Екатерина. Тя беше разбрала, че и Латинка я харесва и, и се иска да бъдат дружки, поне, докато Катето е в селото. А младата жена не знаеше докога ще бъде. Всеки момент тя очакваше, че кмета или някой друг ще прати запитване и когато разберат, каква всъщност е тя щяха да я изгонят. Щеше да и е мъчно и да я боли, но и сега не и беше лесно, опитвайки се да държи затворено сърцето си и да не свиква с добротата и грижата на тези хора. А и Тодор беше променил държането си към нея и сега и към него не знаеше как да подходи и как да не трепери всеки път, като я приближи. Изведнъж осъзна, че на пътя бяха останали само тя и Павлин. Малки щипещи тръпки полазиха по нейната кожа, накараха косъмчетата по врата и да се възмутят и надигнат.
- Ще вървим ли? – запита глухо той. Екатерина не отговори, а тръгна назад откъдето бяха дошли. С няколко крачки Павлю се изравни с нея и закрачи наедно. Тя се опита да увеличи разстоянието им, като свърна повече настрани по пътя, но не видяла в тъмното издълбания канал, по който се отичаше водата, хлецна с единия крак и залитна. Две силни мъжки ръце я подхванаха, за да не падне съвсем на земята.
- Защо в тъмното вървиш да се навираш? – смъмри я Павлю.- Ако си нараниш нещо, после аз какво да правя? – усили се някак напрегнато гласът му.
- Добре съм, добре! – отвърна бързо и задъхано от уплахата тя и се опита да отърси ръцете му от себе си. Не успя. Те я държаха здраво, но не и грубо.
- Ако мърдаш повече ще се нараниш. – започна да говори, отново той. - Изчакай да те извадя и да видим как е кракът ти и можеш ли да стъпиш на него, а после… - мълчанието легна помежду им. Екатерина искаше да крещи. Нещо напираше отвътре и я надуваше, но загледана в размазаните, почти сливащи се от мътната лунна светлина и мрак, черти на лицето му, тя нищо не направи. Той я изправи до себе си и каза:
- Стъпи сега на крак. Тропни! Боли те, май?
- Не! Всичко е добре! – избърза тя и реши да тръгне напред. Още първата крачка показа, че думите и не бяха истина. Глезенът я проряза и едва се удържа да не извика, прехапа устни и остави две сълзи да се стекат по бузите и. В тъмното нямаше да се видят.
- Виждам аз, колко си добре! – строгостта в гласът му я стресна още повече и треперещо тя отвърна:
- Не съм искала да ти правя грижи, а и не се преструвам. Ще стигна все някак до дядо Стоян и на един крак ще мога… - чу се само нейното хълцукане, защото Павлю се беше навел и я вдигнал на ръце:
- Дръж се здраво, че втория път и двамата ще паднем и тогава няма кой да ни вдига! – прикрил загрижеността си зад закачливост каза той и закрачи напред по пътя.
- Не тежиш много. – измърмори след малко той, а дъха му опари едната и страна. Тя толкова силно потръпна, че той почти щеше да я изпусне.
- Какво? Толкова ли боли? – повиши отново глас.
- Аз…- едва промълви тя.
- Или реши, че нещо ще ти сторя? – изведнъж се беше досетил той. – Каквото и да ми се иска да ти сторя, е далече от това, което е сега в мислите ти! Мъж, който люби, не наранява най-милото си, защото и него го боли.
Екатерина помълча някое време, а после тихо рече:
- Латинка е хубава и гиздава. Ще разцъфти от такава обич, а и е добра.
Павлю спря, наведе глава към нейната, дъхът му отново се заигра с кичур от косата и, паднал върху навлажненото женско чело:
- Каква намеса има Латето тука? Аз за теб и мен думам!
Екатерина замръзна, стегна се някак в ръцете му, замалко да скочи, но осъзнала безпомощното си състояние. Нейният глас доби студенината на февруарска ледена висулка:
- Няма мен и теб! И не може да има! – твърдо отекнаха думите и. Заети в разговора си, те не бяха усетили кога са стигнали на ъгъла до къщата на Тодор. Стресна ги гласът на дядо Стоян, който се беше показал от капийката и се оглеждаше, дали идват:
- Е, що се забавихте? - но като видя, какво носи в ръцете си Павлин, затрака нервно с бастунчето си - Е, какво стана?
- Вийна* си крака в тъмното. – отговори му Павлю.
- Ох, сърцето ми изскочи, бре! – въздъхна облекчено старецът. – Ще го оправим това. Върви да обадиш на чакръкчията! – заръча той на младия мъж, който остави Катето до пейката в двора, а на нея успокояващо рече - А като го оправи ще го наложим с лапа от мас и сол и като нов ще е! Ти само малко потърпи, чеденце!
Какво да търпеше сега, сама не знаеше Екатерина. Не толкова туптенето в глезена, колкото това в главата и я задъхваше. Чак сега осъзнаваше силата на падението си и колко невъзможно беше да се превърне в обикновено и добро същество, като хората, които сега я заобикаляха. Като че ли отдалече мина времето пред погледа и. Тя видя как се засуети леля Пенка, как Тодор мръщеше вежди. После Павлю се върна с едър, червендалест мъж, който клекна, опипа кракът и, а после нещо заговори и им кимна. Тя се загледа в наведените мъжки глави – едната с гъста черна коса, другата посипана с къдрици от топъл тъмен кехлибар. Тодор и Павлин бяха застанали от двете и страни, за да държат краката и да не ги мърда от болката, докато чакръкчията да си свърши работата. Силната пареща болка проряза за секунди глезена и, а после остана само глух туптеж. Намазаха с нещо широка кърпа и я наложиха върху глезена и, като го превързаха с връзки.
- Да отпочива и да го държи нависоко, а като спадне и заякне, постепенно да стъпва по –малко на него, че да се раздвижи пак. – заръча чакръкчията и си отиде, но тя видя, парите, които му даде Павлин.

- Колкото те охарчи, ще ти ги дам,чедо! Ти само кажи! – започна дядо Стоян да говори.
- Каквото съм дал, халал да е! – отсече му Павлин. – Време е да си ходя, че къщните ми вече са се притеснили. – продължи той и се спря на отворената врата. Тодор го изпрати, а след това държеше вратата, докато подпирайки се на леля Пенка, Катето куцайки премина уличката, за да си ляга. Гъбите щяха да почакат.
Едни очи, отдалече в тъмното, през дувара, бяха проследили гълчавата в двора. Старата Петкановица, сварила млякото, за да го подкваси, беше видяла, че подкваса и е свършил.
- Гиди, дъртако! Това е само твое дело! Всичко си изплюскал, като гладно прасище! Семките в главата ти, така ли веднъж не потропаха на пълно, ми все на кухо? Така ли не ти роди акъла, че за подкваса ще трябва? – нажули тя, опъналият се на леглото старец. После изми ръцете си и хукна до комшийката, че да вземе от нейната подкваса, докато млякото не е изстинало. Е, млякото и изстина, не защото се забави, ами защото, точно като стигна пред капийката си позна Стайкиният Павлин и онази гражданката, която като пиявица се беше настанила у Стоян Карона.” Гледай я ти, мискинката! В града момци не намерила, тръгнала селските да омайва! Какво булче имаше туй момче, да не тръгне по тази пършавата* да зее я, като все моми лични имаме тука?!” – хитро си заговори старата. Ма ги заследи, че изпускаше ли се такова нещо! В селото тя беше на почит – викаха и ”Телеграфката”, защото каквото научеше, бързо го сгадаше, та и по най- бързият начин го предаваше, че да не остане някой не запознат с новостите. Някои и вярваха, а други, които наместо мътеница*, акъл имаха в кратуните, често се шегуваха помежду си:
- Ми ся, какво стана, магарето се е изфуштяло * или наторило е вече градината?
- Може и да е наорало и нещо да е засяло даже, ако я слушаш Телеграфката!

Следва...