автор: anaangelova

Понечих да отворя външната врата.Една котка измяука продължително и побягна. От кого? Дълго търсех ключа.Къде се е скрил?Въздъхнах облекчено, виждайки го и треснах вратата след себе си.Вятърът разрошваше непокорната ми коса и упорито шепнеше в ушите, зачервени от студа.
Целият свят беше виновен за болката.Обвинявах и себе си, и приятелите, и родителите...
А работата се превърна в триъгълен камък за омразата.Исках да плача, но инатът проговори на човешки език, спирайки настървението на сълзите.
Седнах уморено, несъбута на дивана, тъпчейки чантата и папката с документи.Защо все още бяха в мен? Обикновено след работния ден навличах любимия син пуловер и танцувах под ритъма на латиното.Гледах телевизия без звук, миех лицето си от тревогите...Готвех яйца на очи.
Така до тази седмица, до този ден...
-Колежке, пак ли се мотаеш?Шефът те вика веднага!Побързай,че е ядосан!-нахално и натъртено проговори касиерката.
Оставих включен компютъра и тръгнах на бегом към офиса, с лист и химикал.
Коридорът беше тесен, хладен, недостатъчно осветен, а и минаваше три часа следобед.
Почуках леко на вратата.Отговор не последва.Озадачих се.Реших, че не съм била достатъчно настоятелна.Почуках отново, по-силно.Един гърлест глас се обади:Влез!Решителността се присмя на страха и се сприятели със сърцето.Смело, с високо повдигната глава, притворих тревогата у себе си, повтаряйки си позитивен автотренинг.Но пръстите потръпваха...
На бюрото стоеше отдавна познатото лице на шефа, с мъчителни кафяви подпухнали очи,издълбани от кръгове, но с гладко избръснато лице, с уж добронамерена, но хамелионска усмивка.
Неговата прекалена любезност успя да обезсърчи волята. Седнах, без да виждам наоколо.
-Ах, радвам се,че дойде бързо!Чака ни обща работа!Знаеш, че разчитам на обещанието да пазиш онази тайна!Улицата има правила. Но и тук-също... Цигара? Не! Ха! За цигарите испанците се виновни!Покорили Южна Америка и ето тютюнът започнал победоносното си шествие по света.За да ни има и нас...И вчера някакъв работник смее да ми говори за интелигентност, за правата му!Уволнение!Уволнение за такива неблагодарници!-кашлицата спря временно монолога, а после алчният глас продължи-Та докъде стигнах? А, вярно, до интелигентността...И цитира ми вчерашният глупак мисли от книги.Та кой бил казал,че ако нещата продължавали така още век-интелигентността на света щяла да се превърне яко дим.А маймуната-щяла да разговаря като равна с човека.Книги четял господинът, книги!Ха-ха! Да се пази всичко, свързано с фирмената политика, това е, което се иска от вас! Неблагодарници се извъдиха, хапят ръката, която ги държи на работа!...Хъм...Дано ме разбираш, скъпа, и ако си по-мила с мен...виж, след време се изкачиш по стълбицата на повишението.
Мазните линии около очите сякаш помръднаха, за да изтръпна цялата...
Забелязвайки какво държа в ръцете си, две петна, наречени устни,се раздвижиха в одобрение:
-Хубаво, хубаво, забелязвам,че си изпълнителна!Пък г-жа Ядкова ми каза за твоето старание. Това е добре, устройва ме напълно!От подобни лоялни и послушни хора имаме нужда във фирмата.Пък и ти си привлекателна, знаеш ли?Всъщност как си с мъжете?...
Гледах без да мигам.Учудването ми се сля с порочните, жалки очички и възнегодува срещу насилието над гордостта.Мълчах, впивайки устни една в друга, несъзнателно причинявайки си болка.
- А ще ме съблазняваш ли?С тези твои устни?-прибави натрапникът, неречен шеф.
И без да се притеснява, че нарушава моралните и етични закони, ме дръпна със замах към себе си.Залитнах, усетила дебелите възлести ръце около кръста.Устните се изгубиха в чуждите, дъхът-замря.Съвестта-спря.Тишината-непоносимо черна.Секундите изнасилваха крехкото тяло.Опорочавайки идеалите в името на парите.За да повдигне клепачите на мизерния грях, криещ се от истината за човечността.Секундите прорязваха мечтите, събуждаха отчаянието от садизма на банкера.
Колко трудно намерих ключа за външната врата.И тази котка!Защо мяука толкова истерично?
Диванът ми се присмива зад гърба, а чантата намига и пак, и пак.Светът е арогантна арена за бизнес с човешките души. Стига вече! Стоп!Чухте ли, спрете!Дотук с егоизма!
А вие сълзи защо пречите на преобърнатия космос, на виновните червени устни?
Плачи сърце! Ридай!Тупти със силата на буреносен вятър, разнасяйки косите ми по безкрайния мир...
Намразих всички.И родителите, и приятелите и себе си.Намразих се, за да не мога да обичам повече.А с пламъка на угасналата свещ ще изтрия добротата от планетата Земя. Тя е подобие на сън, който може да убие съкровеността...
Тялото младо плуваше сред ритъма на музиката и занемя пред бездната от деспотизъм.Това са само фантазиите на нашето подсъзнание, уверяват ме образите от екрана.Просто сън към свободата на избавлението!Жестока линия между избора на духа: паразитизъм и алчност или свобода и безкорие...В този свят! Несвободен ли е нашият избор, господа паралии?