автор: esperanca

Произлизам от два големи рода. Белослатенския на фамилията Бешемирски от страна на мама. Добролевския на фамилията Мандински от страна на татко.
При големите родове, децата от най-ранна възраст привикват с черните забрадки на бабите, с мириса на тамян и вареното жито. Някак пораснах между погребенията и свикнах с песента на оплаквачките. Скръбта на есенните гергини. Близките си отиваха в късната есен или ранната зима. Сякаш, следваха кръговрата на сезоните, не умираха през времето на усилна работа, с милост към живите, да не им създават допълнителни затруднения.
Траурното шествие до гробищния парк. По онова време опрощението от свещеник бе забранено. Когато баба Яна - майката на татко си отиде, последната й заръка бе :
"... и да не смеете да ме положите в земята, без поп да ме опее". Извикаха свещеника тайно, късно вечерта, по тъмно. Погребението бе на другия ден. Имах братовчед, който тогава бе първи секретар на БКП. След погребението, партията - майка го привикала, разжалвала от длъжност и за наказание го изпратиха за няколко години принудително от Плевен да живее във Враца, далеч от семейството си, за да си изкупи вината, защото Мандински бе погребал баба си с поп. Както и да е, това е друга история.
Бях свикнала с присъствието на смъртта и от дете я приемах естествено. Тайнство някакво усещах в нея, то носеше смирение и истински покой. Този мир, в живота липсваше. В погребалните шествия ми даваха да нося кръста и да вървя преди ковчега. Поповете бяха забранени, но не можеха да забранят дървените кръстове. Когато татко умря, се оказах неподготвена, въпреки много кръстове, които бях носила през детството. Седяхме с мама у дома и се гледахме безпомощно. Светът се бе сринал, а животът отвъд стъклото на прозореца продължаваше. Ние не знаехме как да се върнем към него. Мама дълго мълча, но животът е по-силен от смъртта именно с болката си. Тя е инспирацията, която те изправя и намира начина да продължиш напред. След като преброди загубата с мълчание, в края на тишината мама изрече:
- Както нас ни боли днес, така ги е боляло всички хора загубили опората в живота си.Човекът не е като дърветата. Те всяка есен събличат короната си. Вятърът ги обрулва до последния лист и осиротели заспиват в зимата. Напролет, когато слънцето ги погали с лъчите си, отново се събуждат в живота. Душата на човека щом съблече тялото, той повече никога не се събужда в живота. Него вече никога няма да го има по земята. Много слънца ще изгряват отново. Всяка сутрин за света ще настъпва разсъмване. Само човекът няма да се върне.
Това бе всичко, което мама каза за смъртта на татко. Повече дума не обелихме. Татко се бе преселил в сърцата ни и здраво ни държеше вързани отвътре. От тоя ден с мама си станахме още по-близки. Болката споява по-силно от кръвната връзка. Прегърнахме се през болката и продължихме пътя на живота.
Докато и дървото на мама не окапа.
Вече се бях научила на милостта към живите.
Знаех приказката за листопада.