автор: yavor

На вечните ли светове завещах аз тоя мрак?
Сянка тъмна в душата обгърна едничката ми слава.
Звезда пламтяща надолу устреми се в небесното утро.
Огньове далечни и мъртви простори.
Колко ли мъка душата едничка побира?
Що ли не помня онуй, що мечтая?
Ще ме видят ли слепите?
Ще ме разпнат ли мъртвите?
Тебе гоня всеки миг, не знаеш ли?
Защо не отговаряш?
Незнайни ветрове ли семената ти отровни да разнасят?
И да покълват болест и окови.
Аз ли съм това?
Не ме лъжи, кажи ми!
Не крий ти участта ми грозна.
Полъх неизменен дъхът ми пари.
Колко още имам?
Нима играеш си със мене?
Корава таз душа, корава и проклета тя излезе.
Виж тез нозе кървящи и тия сълзи влажни.
Гореща жар полята ми попари.
Една ли аз да стана плесен, в угар не попила влажна есен?
Тъма отколе тоя лъч поглъща.
Аз музика ли съм, какво ли?
Защо крещи от тишина тъй мракът?
Напомняш ми детето на разцъфналото цвете.
Защо ли слушаш ме?
Тъй както съм дошъл и тръгвам си сега.
Лъжа съм аз, ти знай!
Бяло поле и голи скали.
Черно море и солени сълзи.
Болно сърце и горчиви беди.
Бавно гори и проблясва във мрака.
Хей, почакай ме!
Бди над мен.
Говори.
Кой съм аз и коя си ти?
Майчице мила, къде си, кажи?
Нека твойте груби ръце главата моя в гръдта ти притиснат.
Сълза да пророня едничка.
Ти ми остана.
Къде си?
Сляп съм аз и много болен.
Мъка ми остана във душата само.
Не казвай нищо, майко.
Защо тъй стана аз не зная.
Сега все плача.
Ала все по-мъчно.
Ако можеше душата да говори, майко!
Не със вечните слова, а със топлина и обич!
Пих и сега аз просто чакам.
Попей ми малко.
Аз ще те послушам.
Ще потърпя.
Зная, че остава малко.
Студено ми е, майко.
Запали ми огън да се стопля.
Остани до мене.
Душата ми стопи се и спокойна веч е.
Нима не знаеш.
Кой ден е днес?
Вали ли дъжд навънка?
Вино дайте!
Друго не остана.
Вечна слава!
Земя проклинам!
Любов, и ти отде намери сега при мен да дойдеш?
О, и ти, любима моя!
Как искам да извикам!
Аз горя, а ти все бягаш!
Аз пламтя, а ти нехаеш!
Къде са дните ми?!
Но знай аз тръгвам си, но ти оставаш.
И знай любов ще дириш.
А всичко аз от себе си ти дадох.
А ти мълчеше!
Беден съм аз, ала богата душата твоя аз направих.
Какво ли друго да ти дам?
Прости ми!
Мълчах!
Мълчах и тъй изгарях!
Крещейки аз студен изстивах!
И радост ли ще да пребиде върховната ми мъка?
Но за туй, прости ми!