автор: zika

Песента я жегна.
Затвори очи.
Пусна я пак, и пак…
Танцуваха дълго. Усети аромата му. На кардамон.
Обичаше да се навира в него и да го вдишва.
- Вкусен си! – казваше му тя. – Като малко семенце кардамон.
- Дечко! – смееше се той и галеше побелялата ѝ коса.
Стана, гушна сакото му и започна своя танц.
Танц с времето. Засмя се като дете. А после заплака. За онова, което е било, а вече го няма.
Той трепна. Песента го призова. Озова се мигновено при нея.
Избърса с длан сълзите ѝ. Прегърна я и бавно затанцува с нея.
Тя усетила милувката, се сля с гласа на певеца.
Светът на болката изчезна. Усещаше се обичана, закриляна и своя.
- Ти си ми камъчето – казваше ѝ той. – Любимото камъче в обувката. С теб се чувствам жив.
- Любовта не боли, не убива – казваше му тя.
- И боли, и убива – отговаряше той. – Но, смелите не си хвърлят камъчето.
Песента секна внезапно. Магията изчезна. Тя се свлече на земята и застена.
- Къде си? Къде си? Искам при теб.
Той се опита да я вдигне. Искаше да ѝ каже, че е тук, при нея. Но тя не чуваше, не го усещаше вече.
Той се натъжи, целуна я и изчезна безсилен.
Отнесе със себе си, вопъла на жената, която обичаше.
Изправи се пред Него. И попита:
- Какво да направя?
- Ще чакаш!
- Къде?
- И там, и тук.
- А тя?
- Подарил съм ѝ спомените.
- Боли я от тях.
- Те са нейното камъче. Те я връщат към живота.
- Ще чакам – каза той. Чу песента, озова се при нея и затанцуваха в спомена.
Двата свята се сляха в миг на отчаяние и самота.
Дрезгавият глас пееше за щастието.