автор: anaangelova

Празна стая. Отпусната душа.
Покоят задушава.
Очертанията на косите ми са вече с косъмчета бели. Огледалото е за красота. Не гледам в него. Аз съм другата, чуждата. Любовта се изгуби някъде там, в безкрая на желанията.
Сълзите напират, очите-мълчат.
Искам да крещя.
Чуйте ме, хора!
Изгубена по пътя оставих стъпките си в калта. А сърцето-боли. Тъгата е като песен, съпровожда ме, времето напира, проси обич.
Устните са напукани, алено червени.
Гърдите-молят за нежност.
Ала вятърът като пореден съдник, разпръсква надеждите.
Покоят е вечен.
Сред любими хора...Чувствата останаха в чашата с горчивото кафе.
Дишането се смесва с жаждата за споделеност.
И любов съм - и вечната, и непокорната, и сънуваната, и желаната в едно.
Жена вълшебница чрез мечтите. Реална чрез секундите.
Вече не крещя.
Мълчанието ме утеши.