автор: RockAround_theC_l_ock

Есен моя, все не досънувана –
ȯрис на последните ми полети;
апокриф на дългото сбогуване
с плачеща върба между тополите.

Идваш неизбежно непоканена;
будиш млади спомени – „на старо”;
залезите ти напомнят в алено,
че пътувам към последна гара.

Зная, есен моя, неизбежна си
като спомен за любовни полети...
Като непотребни принадлежности
ще разчупиш с твоят дъх оковите –
от ненужни, поетични нежности,
дето с мен, последни – ще заровят...

Бой..Боев,
Октомври, 2018