автор: leslieshay

На Чарлс Флетчър му трябваха три дни, за да донесе документите. Във Фриниа издаването на фалшиви документи отнемаше поне седмица и тежка кесия пари, за да подкупиш чиновниците или да наемеш добър фалшификатор, така че очакванията на Финиан бяха много ниски.
Търговецът обаче го изненада с първокачествени паспорти, които щяха да минат всяка проверка. И всичко това на цената на една услуга, която Елизабет дължеше. Колкото и да го бе ядосало преди две седмици това, все повече започваше да го оценява, като се имаше предвид колко трудно си намери работа.
Както навсякъде, и в Хайрани магьосниците бяха предпочитани и по-високоплатени от обикновените хора. Не всички магии бяха равни тук обаче. Естествено, водната бе най-желаната, следвана от земната. Водните магове бяха оръжията, които императорът насочваше срещу онези, които му се противопоставяха. Ако някоя провинция го разяреше, той им нареждаше да попречат и една капчица дъжд да напои нивите им. В замяна, магьосниците бяха едни от най-богатите и почитани в лунарата, като императорът им гарантираше правото първи да се възползват от всякакви възможни облаги. Така ги държеше достатъчно доволни, за да не се обърнат срещу него самия.
Следваха земните магьосници, които, предсказуемо, най-вече се грижеха за земята. Бяха фермери, архитекти, строители, грънчари, ковачи, воини и ако водните можеха да накарат почвата да пресъхне, то те бяха способни да извлекат живота и от последното стръкче трева и да направят на камък и най-плодородната почва.
Колкото до останалите два елемента – в Хайрани почтените въздушни магове основно осигуряваха бариери, които държаха температурата в помещенията приятно хладна, а въздуха – свеж и чист. Непочтените бяха шпиони и наемници, използвайки способностите си да насочват звука от тайни разговори към себе си и при нужда да убият някого, без да оставят следи.
Не беше никаква изненада, че огнените магове като него не бяха особено търсени на място, където пожари лумваха всеки ден, защото е слънчево. Във Фриниа ги използваха точно за да потушават пламъците, но тук водните магове бяха запълнили тази ниша и нямаха намерение да я отстъпят без бой. Не че Финиан искаше или можеше да е пожарникар тук – трябваше да се преструва, че дарбата му е малка, за да не привлича повече внимание, отколкото вече правеше. По принцип би предпочел да се представя като немаг, които наброяваха най-голяма част от населението, но и така едва бе успял да намери сегашната си работа. Чужденец без магия… щеше да рови в отпадъците, които се изхвърляха на купчини в пустинята пред Ан Налат.
Така преди няколко дни бе нает да мъкне строителни материали и да споява с огън метални елементи за новото имение на някаква благородничка. Останалите работници си говореха, че то е подарък от незима към любимата му любовница, но Финиан не се вълнуваше от заниманията на престолонаследника на лунарата. Интересуваше го дневната надница и че тя е по-ниска от тази на немаговете, въпреки че вършеше същата работа като тях. Да разнася тежки чували, докато се пържи под проклетото слънце, не влизаше в задълженията на един страшник, така че унижението беше още по-неприятно. Докато не намереше нещо друго обаче, трябваше да стиска зъби и да търпи. Не, че имаше време или останала енергия да търси. Едва успяваше да изпълзи до странноприемницата вечер. Човек би казал, че военното му обучение и битките с нечисти би трябвало да са го направили издръжлив, но тежкият труд от изгрев до залез слънце и най-вече жегата го оставяха полужив.
Аша всъщност беше предложила работа за Елизабет в кухнята на странноприемницата, но Финиан бе отказал. Мисълта момичето да е замесено в приготвянето на храната бе почти толкова притеснителна, колкото тази да е в близост до толкова много ножове и други остри предмети, които би могла да забие в окото му, например. Въпреки че тези дни не изглеждаше особено войнствена. В началото Фин се бе опасявал, че обикновената ключалка няма да я спре и тя отново ще избяга, ако я остави сама, но дори и да бе опитала, не бе успяла. Което беше добре, понеже все още нямаше всички необходими съставки, за да изгради бариерата, която трябваше да я държи затворена, нито пък щеше да може да си ги позволи за още известно време. Ако Израри бе тук, щеше да се справи и с наличните, но Калахан така и не бе проявил афинитет или пък интерес към магическите прегради. Елизабет обаче изглеждаше доволна да си стои в стаята и основно да спи. Дори не ядеше много, ако се съдеше по храната, която се стараеше да й остави сутрин и която намираше основно недокосната вечер. Изглеждаше почти… унила. Не беше питала за документите, за които така бе настоявала, и дори боята за коса, която толкова бе искала и която той й донесе вчера, не я разведри. Ако беше някой друг, Калахан щеше да се притесни, но Елизабет се беше доказала като умел манипулатор. Вероятно просто му се цупеше и се опитваше да предизвика съжалението му. Това, че успяваше, само показваше колко е добра и как той не трябва да се отпуска покрай нея.
Във всеки случай имаше по-важни неща, с които да се занимава, а именно другата причина да не бърза да си търси друга работа. Сред работниците имаше опаразитен от фантом.
Съществото беше типичен представител на имповете. Бе впило отвратителните си костеливи пръсти във врата на мъжа, извличайки живота му и отслабвайки волята му, така че да е по-възприемчив към думите, които шепнеше в ухото му. Гледката изпълваше страшника с гняв всеки път, щом я зърнеше. Положителното беше, че фантомът все още бе дребен – Финиан бе виждал импове колкото три-четиригодишни деца да се возят на гърбовете на гостоприемниците си. Обикновено този вид караше хората да се държат безразсъдно и агресивно. Този мъж обаче изглеждаше така, сякаш и преди това не е бил особено дружелюбен. Беше едър и силен, с остри черти на мургавото му лице. Очите му бяха малки и засланяни от дебели, гъсти вежди. Ръцете му бяха толкова големи, колкото бедрата на Финиан, а изражението му и няколкото пъти, в които практически бе изхвърлял от пътя си някой от другите работници, защото не са се отместили достатъчно бързо, показваше, че фантомът определено е започнал да му влияе.
Фин си повтаряше през всеки един от тези няколко дни, в които работеше тук, че не е негова работа. Старателно се опитваше да игнорира мъжа и да си върши задълженията. Все пак нали именно той беше казал на Елизабет, че не могат да ловят фантоми? Въпреки това непрекъснато се улавяше, че следи всяко негово движение и изготвя стотици планове как да се отърве от него. Нямаше да е особено трудно. Финиан не носеше сабята си, понеже чужденците, изпаднали до там да се пържат на слънцето по строежи за мизерна надница, не би трябвало да притежават нещо, което тук можеше да купи вода за четиричленно семейство, която да им стигне два месеца. Това бяха малко над сто дни, в които да не се притесняваш дали децата ти ще умрат от жажда. Дори и да не го разпознаеха като страшник, много хора щяха да изпитат силен порив да му спретнат някой нещастен случай и да му вземат оръжието. В случая обаче то не му беше нужно. Финиан все пак притежаваше магия. Ако беше дискретен, никой дори нямаше да разбере какво се е случило. Щяха да отдадат лошото настроение на мъжа на някой по-продължителен махмурлук и после да полеят подобряването му в близката кръчма след работа.
Но това не го засягаше, каза си за пореден път. Трябваше да постъпи разумно. Пък и си имаше протоколи.
Стовари тежкия чувал пясък при останалите и избърса потта от челото си. Какво не би дал да охлади въздуха около себе си с магия, но това щеше да го издаде като по-опитен, отколкото се представяше.
– Добра работа, Лауд! – Финиан позна името като своето – въпреки експедитивността си, Флетчър беше беше избрал архаично и рядко срещано име. – Имаш ли минута?
Страшникът се обърна и видя старо, изпито и обрулено от времето, но въпреки това ухилено лице.
– Майстор Азим, – Финиан се поклони леко, както беше обичаят. – с какво мога да помогна?
Азим беше един от земните магьосници, отговарящи за изграждането на сградата – може би единственият достатъчно широкоскроен, за да разговаря с Фин. Според историите му, които бе чул последните няколко дни, Азим беше един от малкото майстори земни магьосници, на които беше позволено да пътуват извън Хайрани в чужди страни и да учат най-новите техники в строителството. По време на пътуванията си той беше срещал много други магьосници и от много от тях беше научил нещо ново, което някак си използваше в занаята си, въпреки че не притежаваше техните таланти за манипулация на вода, въздух или огън. Когато беше разбрал, че Фин е магьосник, пък дори и слаб, той беше побързал да се запознае и да говори с него, нищо, че страшникът вършеше основно хамалска работа. Сега на лицето на стария строител стоеше широка, сияйна усмивка, с почти цял комплект от зъби.
Оказа се, че старият магьосник се съмняваше в една от спойките и искаше Фин да я подсили. Страшникът знаеше, че на спойката нищо й няма и на стареца просто му доставяше удоволствие да го гледа как използва огнена магия. По някаква причина страшникът нямаше нищо против и дори харесваше как строителят наблюдава техниката му с интерес.
– Кълна се, уменията ти отиват на вятъра на този строеж. С такава техника си само за войник! – каза Азим с престорено поклащане на глава.
Фин също му се усмихна и смотолеви нещо, че не става за войник и не може да си представи колко страшен е живота им и как неговата магия не става за нищо повече, освен да нагрява желязо, но тайно оценяваше похвалите на стария строител. Страшникът тъкмо се обърна да си ходи, когато с периферното си зрение мерна чувал пясък, летящ право към тях. Калахан се стрелна и издърпа бързо възрастния майстор от мястото му, където миг по-късно чувалът се разби в новоиздигната стена. Източника беше разяреният гигант – същия онзи с фантома, впит като пиявица във врата му. Пред него някакъв друг работник, явно носещ чувала към мястото, където стоеше Финиан, се беше присвил, притискайки ръце към тялото си. Огромният мъж явно беше изтръгнал чувала право от ръцете му и го беше запратил в случайна посока.
– Скоро ще трябва да го освободя, ако продължава така. Ако не беше роднина на жена ми… – замърмори сърдито Азим. Усмихна се на Финиан и го потупа по рамото: – Благодаря, момче.
Калахан кимна разсеяно. На Ръдфорд щеше да му се наложи да приеме, че не е имал друг избор, освен да се намеси.
Остатъкът от деня мина без повече инциденти, но страшникът държеше гиганта под око във всеки един момент. Когато мъжът започна да се приготвя да си тръгва, Калахан също се извини и излезе от загражденията на строежа след него. Опитваше се да остане незабелязан. Скоро се озоваха в един от по-пустите квартали на града. Фин чакаше само да останат сами и щеше да изпрати малък залп огън към съществото на врата на работника. Исполинът направи завой в една от още по-малките пресечки на вече пуста улица и Калахан вече повтаряше на ум думите на магията за огненото кълбо и свиваше в същата тази пресечка, когато гигантската ръка го хвана внезапно за врата и го метна навътре в глухата уличка.
Фин една успя да отскочи, преди с топовен грохот гигантът да се приземи точно където беше преди малко. Страшникът бързо излая заклинанието и малкото кълбо огън се формира в ръката му. Мъжът вече се беше втурнал към него, когато Фин изпрати огнената топка право в съществото, смучещо душата на мъжа от врата му. За миг си помисли, че го е уцелил, но явно беше пропуснал, защото мъжът не спря. Вместо това краката на Фин отново ритаха безпомощно във въздуха, а огромната ръка на работника го стискаше за гушата. Страшниикът не можеше да види импа – явно съществото се беше преместило някъде на гърба му. Със свободната си ръка гигантът издърпа малката каишка с перлата от пазвата му и я откъсна, след което въздухът излезе болезнено от дробовете на Калахан при сблъсъкът му със стената в другия край на улицата. Фин падна по лице и се опита да се изправи на лакти и колене, когато силен ритник в стомаха го повдигна във въздуха. Изпсува на ум, докато се опитваше отново да се изправи. Вместо това гигантът отново го вдигна и гласът му прозвуча не съвсем човешки, някак си съскащ, някак си не от този свят.
– Знаем, че си тук, страшник. Кротувай и може и да не кажем на никого, кис-кис-кис.
Ужасяващ, съскащ и цвилещ кикот се разнесе из уличката, идващ от нещо, което не можеше да е човешко гърло. Знаем? Фантомите в Хайрани си комуникираха и работеха заедно? Идеята смрази кръвта на Финиан. Съществото отново се канеше да го метне, хващайки го и за единия крак и повдигайки го над главата си, но страшникът за първи път беше по-бърз. Огненият бич се оплете около ръцете на гиганта. Той изпищя от болка и инстинктивно пусна Фин, който успя да се превърти във въздуха и да падне на краката си. Преди да е докоснал земята, малка огнена топка полетя към гиганта и се разби с гръм в гърдите му. Той отстъпи назад, зашеметен за миг, но бързо се окопити и тръгна отново към страшника. Фин се опита да намери фантома и да го изгори, но бързо си спомни, че перлата я нямаше – не можеше да го види повече. Можеше цял ден да сипе огнени топки по огромния мъж, но ако не улучеше фантома, той щеше да продължи да идва. Освен ако не го изпепели целия. Фин изпсува. Не можеше да убие човек, само защото е обсебен от фантом. И то от имп! Можеше да го спаси. Но за това… Фин хвърли огнения бич на земята, за да го използва за база, и размаха ръце в жестове, които не беше правил преди, но които беше видял Азим да прави на строежа. Гигантът, който се носеше към него, внезапно спря. На мястото, където преди малко беше паднало оръжието, изригнаха пламъци. Фин знаеше, че магията няма да издържи дълго и за да не подпали всички къщи наоколо, пламъците дори не бяха толкова горещи, че да спрат съществото, идващо към него. Фантомът обаче не го знаеше и за него между тях стоеше солидна стена от огън. Финиан се обърна и побягна право към хана, стиснал зъби и притискайки наранените си ребра.
Отне му сякаш готини, но когато стигна до него, мина през задната врата, за да не бъде видян мръсен и пребит от гостите, вечерящи там. Дори не поздрави Аша, а директно полетя нагоре по стълбите. Отвори шумно вратата. Фигурата на момичето в леглото дори не помръдна.
– Елизабет, ставай! – извика страшникът – Имаме работа!