автор: daro

Показвам рошавите акварели.
И да си призная честно –
за разресване...
и дума да не става!
Ала ти метни им поглед ведро –
зарежи и въглени, и креди.

(избягвам се чрез рошавите акварели)

Приседни до мене,
да си поговорим за вода и цвят
изящно;
за винените велатури по стъклото;
да обходим с приглушени стъпки
взривеното сърце,
опръскало и слънцето със чувство;
да отнемем камъка от страстната му същина,
строшила чашата с юмрука.
...
Потопи перото си в нега,
опитай се
до дъното да ги препишеш –
едни отделни за езика светове
с ухание от Бяла мента...

(съсъхващи подир разлъката)

Прозирни ли са капките по листа,
стичащи се в празното стъкло –
от
виното на зимата,
млякото на пролетта,
розовото масло на лятото
и ракията на есента?

(от вкусът на живота)