автор: ZAGORA

Гора смълчана извисила стволи,
оголени сред унес и тъга.
Те сякаш във небесен храм се молят,
безпаметни и чужди на света.
А ние- изкупители на страсти,
две многоизмерни форми от Вселена,
седим в тревите до бакърените храсти,
сред златния декор на есен преродена.
А как ухае светлият ти дъх на хризамтеми!
Подай ми шепите си-
като сълза да се търкулна в тях
и да наситя устните ти зажаднели...
Да възкреся камбаните на твоя смях
Две божества сме-творящи на любовта
неповторимата галактика.
От атомите на ръце преплетени,
с фотоните на погледи премрежени
и от флуидите на две сърца....
Една безкрайна по величие дидактика!
Мълчим- безмълвието е изповед
когато любовта нашепва слово.
О,Боже,направи ме лъч от светлина,
Перпетууммобилно за да целувам
лицето ти
или сиверта да съм мерещ
радиацията на любовта ти
Да бъда сеизмичен трус,
опасно залюлял живота...
Вземи ме тук сега ,люби ме!
Да преобърна всяка ос на равновесие
И да превърна полюсите
във екватори.
Не слушай никого,а ме вземи.
както поема
въздуха удавник...
От първа до последна клетка
ме вземи!
Да бъда слънцето,което земята люби...
Не трябва мигове да губим....
Тъй кратък е живота!
Люби ме!