автор: heel

Воден от бушуващите си емоции, младият мъж крачеше по парковата алея, право към обекта, който бе издирвал повече от месец. От напрежението всичко пред погледа му леко се размазваше и мислите му бяха доста объркани, но решимостта му да търси конфронтация си оставаше непоколебима. Не знаеше какво точно ще направи по време на така жадуваната среща, знаеше само, че по някакъв начин трябва да излее насъбралия се в душата му гняв.

Докато изминаваше последните метри, сърцето му се разхлопа. За секунда си помисли, че ще припадне от чудовищния стрес.
А тя даже не го бе забелязала. Седеше на пейката, изпънала напред пострадалия си крак, и съсредоточено цъкаше на телефона си, сякаш нищо друго на света нямаше значение. Палците й мърдаха чевръсто, изписвайки някакво съобщение.
Той се тръшна на пейката, кръстоса крака в опит да демонстрира небрежност и с мек глас обяви:
– Ти уби жена ми.
Жената вдигна стреснато глава. Рязкото движение явно й докара болка във врата, който бе стегнат в ортопедична яка. След краткото примижаване, дължащо се на спазъма, очите й се разшириха в изблик на страх. При други обстоятелства той вероятно би сметнал изражението й за комично, но сега просто не му обърна внимание. Чакаше отговор, какъвто и да е.
С инстинктивно движение жената изключи телефона си, после стрелна с поглед подпрените на пейката патерици, като че ли през главата й бе минала абсурдната идея, че може да избяга. Огледа се, навярно се чудеше дали да не се развика за помощ.
– Ти уби жена ми – повтори мъжът, след което извади от джоба на якето си смачкан пакет цигари. Отне му доста време да измъкне цигара с треперещите си пръсти. Запали и вдиша жадно дима. Чакаше търпеливо отговора.
Тя прехапа устни, изпъшка и с плах глас каза:
– Съжалявам, стана случайно.
Той захвърли цигарата, от която бе дръпнал само два пъти, и изкара част от гнева си, смачквайки я с тока на обувката. Лицето му се бе изчервило.
– О, тя съжалява! Колко трогателно! Жена ми бе бременна в четвъртия месец, така че на практика убийството е двойно. Заслужаваш …
– За Бога! Да не мислиш, че беше нарочно! – повиши глас жената. – Да, ужасна грешка направих! Виновна съм! Никога няма да си простя, но … По дяволите…
– Отне ми доста време да те намеря. Исках да ти кажа колко те мразя и какво долно същество си! Ако живеехме в нормална държава, вече щеше да гниеш в затвора. Но аз ще те съдя до дупка, да знаеш. Няма да ти се размине!
Жената сведе глава и малко по-късно по бузите й се затъркаляха сълзи. Раменете й се разтресоха от хлипове.
– Не разбираш ли! Стана случайно. Токът на обувката ми се закачи в педала на спирачката и загубих контрол…
– Забранено е да се шофира с високи токчета, глупачко смотана! Съсипа ми живота! Уби най- скъпото ми същество! Тялото й бе размазано, едва я разпознах… Убийца!
– Аз също пострадах – проплака жената и посочи левия си крак, който бе стегнат в гипс от глезена до слабините и стърчеше напред със запъната в пясъка на алеята пета.
Той я изгледа учудено, опитваше се да осмисли чутото.
– Ти трябваше да станеш на парчета, не жена ми. Най-малко тя заслужаваше… – гласът му изведнъж заглъхна.
– Получих си заслуженото. Що мъки брах през последния месец … три операции на коляното и бедрото… едва успяха да ми зашият коленните сухожилия. Знам как се чувстваш, но и аз съм човек…
Изведнъж той побесня. Завика като луд:
– Какво ме интересува! Да беше пукнала! Такива като теб не бива да живеят! – В яда си той стовари юмрук върху бедрото на болния й крак и се разпсува: – Мамицата ти! Гадина мръсна! Убийца!
Жената се сгърчи и зави от болка, като същевременно посегна към патериците си. Кресна:
– Остави ме на мира! Махай се, махай се! Боли, ох, ох, боли…оооох… Нямаш право да постъпваш така с мен.
Гневът му изведнъж се стопи. Той тръсна глава, все едно се опитваше да пропъди кошмар. Очите му гледаха трескаво, объркано. Загледа се в изкривената от болка физиономия на жената. Личеше си, че се чувства виновен.
– Извинявай, прекалих. Просто…Аз… без да искам…
Надавайки скимтящи звуци, жената се подпря на патериците си и се надигна. Успя с мъка да се задържи на здравия си крак. Балансът й не изглеждаше хич стабилен. Направи вдървен подскок напред и пантофката на левия й крак се затътрузи със стържене по пясъка. Очевидно не можеше да стъпи.
– Чакайте, чакайте! Нищо лошо няма да ви сторя. Не съм такъв човек. Седнете на пейката и си починете, няма да ви тормозя повече. Казах каквото имах да казвам. Тръгвам си. Извинете, ако съм… – незнайно защо бе преминал от „ти“ на „вие“.
Тя го погледна гневно през рамо, бърчейки чело.
– Като си толкова мил, защо ме прасна жестоко по крака! Имаш ли изобщо представа каква болка изпитвам в момента? Никой, дори най-голямото чудовище, не заслужава такова отношение. Гадняр! – Обърна се напред и заподскача тромаво, като гледаше да щади счупения си крак. В един момент залитна, което накара мъжа да скочи и да я подхване.
– Много съжалявам, наистина. В един момент ми падна пердето…
– Добре, добре, не ми се слушат глупости. Остави ме на мира.
– Бих могъл да ви помогна да се приберете вкъщи. Не ми изглеждате много стабилна.
– Как ще съм стабилна, като едвам стъпвам. Допреди да ме удариш, нямаше проблеми, но сега коляното ми направо гори. Само дано да не се е разместила някоя кост…
– Мислиш ли, че е възможно?
– Откъде да знам, по дяволите! Боли ме адски.
Той прокара длан по пребледнялото си лице, после се приближи плътно до жената, за да може да я подхване при евентуално залитане.
Отне им половин час да изминат разстоянието от сто метра до дома на жената. Тогава тя изхленчи:
– Ох, капнах, няма да мога да се кача по стълбите. Ужас!
– Няма страшно, мила. Ще те занеса на ръце до горе. Само се успокой.
Докато я носеше, той много внимаваше да не чукне болния й крак в парапета. Изглеждаше силно притеснен.
Влязоха в апартамента. В този момент жената обви ръце около врата му и през сълзи занарежда:
– Толкова съжалявам за случилото се! Чувствам се съсипана. Заради едно моментно невнимание… Ох, как ще живея с такава тежест в душата. Дали някога ще можеш да ми простиш?
След секунда колебание мъжът я целуна по челото. Изпъшка тежко и каза:
– Прощавам ти.
Жената се усмихна плахо, очите й засияха.
– Наистина?
– Наистина.
– Нямаш си представа колко важно е това за мен. След всичките мъки и терзания… Страхотен човек си! Малцина са способни на такъв жест.
Той кимна, положи жената внимателно на леглото и подпря счупения й крак върху няколко възглавници. Тъжно му бе, но същевременно се чувстваше някак пречистен.
– Бързо оздравяване – каза и излезе.
Минута по-късно жената набра някакъв номер и заговори:
– Вальо, появи се онзи, дето ме съди. Да, да, за катастрофата. Не, няма проблем. Отначало си помислих, че ще налети да ме бие, но се размина. Всъщност удари ме по крака и бая ме заболя, но пък така ми даде възможност да разиграя театър. Мисля, че успях да го трогна. Даже ме занесе на ръце до етажа, все едно съм му булка. Тръгна си, да. Каза, че ми прощава. Да, да. Нали се сещаш, че това е изключително важно. Нищо чудно да оттегли иска. Да, дано. Осъди ли ме за толкова пари, жална ми майка. Определено го разчувствах, има шанс да ми се размине. Да, ако пак се появи, ще продължа да го обработвам. Струва ми се обаче, че за него всичко е приключило. По очите му разбрах. Има такива хора – прощават, олеква им и забравят за лошото. Дори ми пожела бързо оздравяване, ти да видиш!