автор: mitkoeapostolov

В историята на народите, понякога се появява земя, чието развитие и притежание напластяват толкова любов, мъка и копнеж, че е невъзможно да се определи безпристрастно чия е земята, какъв е народът върху нея и кой има моралното право да я притежава. На балканите такива земи са например Кипър между Гърция и Турция; Косово между Сърбия и Албания и Крайна между Сърбия и Хърватия.
България. Държава загубила три поредни войни. Нормално е в днешната си територия да не включва целия блясък на историческия си потенциал. И ако всеки метър от земята останала извън пределите ни е ценен за нас, то една територия олицетворява носталгията на българския народ по това какво щеше да се случи ако…
Тази земя е Македония. Македония, от която се завръщам за втори път в рамките на година, търсейки отговори на въпроса коя Македония за мен и кой съм аз за Македония.
Това, което зная от българската гледна точка на историята е, че Македония възниква като държава възпитана в гръцката традиция, въпреки че самите гърци не са я приемали за част от елинския свят и често са воювали срещу нея. Достига своят възход при Филип и Александър Македонски, след което бързо упада. Върху порутената македонска цивилизация, маршируват легионите на Рим, а през 5-6 век след Христа пристигат славяните, които почти изцяло прогонват или се смесват с местното население. Историческите хроники отбелязват, че славяните достигат до Солун и често го обсаждат.
След създаването на българската държава, владетелите ѝ се стремят да присъединят славянското население в Македония и често успяват. Можем да твърдим, че територията и хората върху нея се възприемат като българи до 11 век, когато България е превзета от Византия. Чест обект на спорове между днешните ръководители на България и Македония е именно този период, в които византийският император Василий II се нарича българоубиец, заради ослепяването на самуиловата войска. Следва ново преминаване на територията в български ръце. През 14 век Македония влиза в сръбската империя, където остава около век. Основните културни връзки, които сърбите предявяват са именно от този период. След османското нашествие, в Македония се заселват много мюсюлмани, част от хората са потурчени, нахлуват албанци.
И така към 1878, е вероятно да твърдим, че населението в област Македония е около половината българско, а другата половина е от сърби, гърци, албанци и турци. Това прави Македония една от най-смесените области в османската империя- земя към която всяка държава може да предяви исторически или етнически претенции. През 1878 част от българското землище се освобождава от Турция, но по волята на великите сили, Македония е върната на османската империя.
Това е повратна точка в развитието на българското съзнание в областта, тъй като хората се чувстват предадени от България. Чуват се първите гласове за независима Македония. Българското оправдание, че новата българска държава е прекалено крехка, за да обяви война на Турция е трудно за приемане на фона на изтезанията и зверствата, които трябва да търпи македонският народ.
Следва създаването на революционни комитети за освобождение на Македония. В началото, като че ли тези организации целят присъединяване към България. Скоро настъпва разкол- македонците, които живеят и се борят в Македония се отделят от тези в София, защото имат различни идеи за освобождение на областта. Местното население все повече подкрепя идеята за независимост. Това чувство е затвърдено с избухването на Илинденското въстание, което е предизвикано от българския клон на революционната организация, въпреки несъгласието на вътрешни лидери като Гоце Делчев. Получава се така, че България предизвиква въстанието, но не се включва да помогне на Македония, където се случват нови зверства. За македонците, това е второ национално предателство. Не е чудно, че след въстанието гласовете за независима Македония стават още по-силни.
Въпреки тези перипетии, когато през 1912 година България влиза в балканската война, може да се предполага, че немалка част от славянското население все още се идентифицира като българско, за което свидетелства македоно-одринското опълчение в състава на българската армия. Когато след балканската война, по-голяма част от Македония се озовава под гръцки и сръбски контрол, българите смятат за национален дълг да спасят своите братя и сестри. Затова загърбват блестящите победи и ново-придобитата територия в Тракия и се хвърлят в пагубна война с Гърция и Сърбия, а в последствие с Турция и Румъния.
Тази война определя българската позиция в последвалите световни войни, които България отново губи. След първата световна война, Македония влиза в състава на Югославия и се провежда активна анти-българска политика. Намаляват славяните с българско съзнание за сметка на тези с македонско и сръбско. Затова, когато България влиза във втората световна война и отново се връща в Македония, местното славянско население вече не е така приятелски настроено. В допълнение, България се явява лице на фашисткия окупатор и хиляди македонци са убити заради принадлежността си към комунистическата партия. Вероятно, същите убийства, че да даже може би и по-лоши, се извършват и в България, но тъй като българите вече не се приемат като братя, убийствата в Македония добиват и етнически характер.
Понякога, може би за да се почувстваме сигурни в собствената си правота, показваме снимки и документи как българската армия е посрещната като освободителка. Това ми напомня как самите ние в рамките на три години посрещаме с цветя немската армия и червената армия. Всеки народ прави каквото може, за да оцелее.
След като България губи войната, Македония отново влиза в Югославия, където пак следват 45 години анти-българска пропаганда. България е представена с лицето на жестокия и безмилостен окупатор, който е позволил депортирането на евреите от региона. Тук е важно да се отбележи и третата най-важна причина, която окончателно къса нишката на българското съзнание у местното население- българите сами карат всички македонци да се пишат македонци; издават се македонски паспорти от българското правителство дори за българите в Пиринска Македония; депортират се македонски емигранти от България в Македония, като на потърсената от тях закрила им се заявява- „вие не сте българи”. Затова, когато през 1991 Македония обявява независимост от Югославия, държавата не предприема приятелски курс към България. Напротив, често отношението ѝ е враждебно.
За нас българите остава или да се чудим какво сме сбъркали, за да настроим част от собственото си население против себе си или да кълнем македонците като родо-отстъпници.
Въпреки, че съм запознат с историята, тръгвам за Македония с приповдигнато настроение. Наскоро съм чел за македоно-одринското опълчение в книгата на Петър Дървингов за балканските войни. Въпреки историческите неправди, все още ми е мило за Македония, както за никоя друга държава. Може би все пак българските грешки и дългите години на анти-българска пропаганда не са успели да настроят този братски народ против нас? Може би все пак има надежда един ден да сме отново заедно?
Тази надежда се надига, когато преминавам през квартал „Струмско” на Благоевград. Тук блоковете край пътя са прясно санирани, а на фасадите им са изобразени Левски, Райна Княгиня и български генерали от войните. Ако македонците в България все още пазят българското си съзнание, може би и от другата страна ще намеря нещо подобно?
Преминавам границата при Станке Лисичково и Делчево. Пътят криволичи покрай позициите на българската армия от междусъюзническата война- Драмча, Истибаня, Кочани, Щип. Напред следва Велес. Спирам в Прилеп. Отивам първо до родната къща на Димитър Талев. Сградата е там. Няма мемориална плоча и шокиращо за мен- не е музей. Продадена е и вътре живеят хора. Никъде в града не се споменава нищо за писателя, който според мен заслужава нобелова награда. Възможно ли е македонците да не знаят за него? Ако знаят, защо не го тачат? Защото има българско самосъзнание?
С този въпрос продължавам да се разхождам из града. Обстановката е като в България преди двайсетина години- умерен пост-комунистически упадък. На центъра откривам музея на фашистката окупация. Веднага след това, един македонец се приближава до нашата група и ни пита откъде сме. Някой отговаря, че е от Благоевград. „Ааа, значи сте македонци”- казва човекът. „Не, българи сме”- отговаря моят спътник. „Ако сте от Благоевград и се мислите за българи, значи не сте добре”.
Следващата спирка е Охрид. На всяка крачка има история- крепостта на Самуил, църквите Света София и Йован Канео, мощите на Климент Охридски, Билянините извори. Градът гъмжи от български туристи, но българско знаме няма никъде, в ресторантите няма меню на български. Неволно сравнявам с егейска Гърция, където из градовете се виждат български знамена, често има знаци на български, а в ресторантите задължително има меню на български. Навсякъде са развети знамената на Александър Велики, които все още ми е трудно да възприема като символ на нашите славянски съседи. По знаците виждам, че македонската азбука е придобила някои сръбски особености- „ja” вместо „я”, „j” вместо „й”. Боли ме, че ни наричат „Бугариjа”, при положение, че имат и „ъ” и „л”.
Самите хора, понякога са дружелюбни, друг път сопнати. Понякога се радват да говорят с българи, друг път се мусят. На връщане минавам през Битоля. За закуска спирам в една бурекчийница. Вътре работят петима младежи, които като чуват, че съм българин, казват: „Браво- един народ, две държави”. За пръв път откакто съм тук срещам мнението, за което съм се надявал. Разхождам се по старата чаршия и се озовавам до историческия музей. Любопитно ми е как ще бъдат представени българите вътре и решавам да вляза. Не ме допускат. Банкнотата от 2000 денара, с която се опитвам да си купя билет, се оказва нежелана. Продължавам надолу към античната римска крепост. От двете страни на алеята се виждат бюстове. Доближавам да ги разгледам и установявам, че това са паметници на македонски партизани, убити по време на българската окупация през втората световна война.
На входа на стария римски град Хераклеа, поздравявам:
- Добър ден.
- Hello- казва ми екскурзоводът на входа.
- Един билет.
- One hundred denari.
Тръгвам с тягостно чувство. Ако някога хората в Македония са се възприемали за българи, то сега е останал само далечен спомен за това. Това може би е добър урок за нас. Понякога нашата политика и желание се стремят да опростяват събитията и хората. Мислим си, че щом сме имали обща история и език, значи имаме и общо бъдеще. Изпадаме в исторически натяквания. Спестяваме собствените си грешки, което сигурно дразни нашите съседи. Предполагам всеки е прав за себе си. Фактите са си факти- тяхната интерпретация обаче, както виждам, може да доведе до коренно различни заключения.
Бъдеще с Македония? Надявам се, че има. Но такова бъдеще предполага, преди да натякваме самоличност, да признаем собствените грешки и да се извиним за тях; да приемем, че македонска нация и език съществуват, най-вече защото самите хора се определят така; македонците да надживеят черно-белия образ на българите като алчен окупатор, който желае да ги зароби. Не съм сигурен как да интерпретирам резултатите от скорошния референдум, в който гласуваха 36% от македонците, следователно огромната подкрепа за смяната на името и европейското бъдеще, се оказва невалидна. Наблюдавам, че отново всеки гледа да дърпа чергата към себе си и да се обяви за победител. Но пък договорът за добро-съседство е добра първа крачка. Дано идеите в него не останат само на хартия, а да се изпълнят и развият за общо бъдеще между двата народа.