автор: secret_rose

Не съм разказвала
отдавна на дърветата,
на малките двукраки, на пернатите,
на дюлите в панерчето - на никого
не съм разказвала отдавна, как измислих
едни невзрачни римички за теб.
И как от разстоянията слепи,
прострели синевата си до Босфора
научих да замесвам дъхав хляб,
как от ронливото брашно на стари изгреви
опекох пай с коричка от усмивки.
И не за друго,
само да е топъл
и вкусен чаят ти, когато си самотен
в онези нерешителни моменти.
В студените и нелогични вечери.
В минутите, когато те простреля
поредният проблем на времената.
Не съм напявала отдавна на кокичето,
което ще усмихне нещо в теб,
след времето, когато ме забравиш.
Когато някога ще бъде пролет.